fallback

Какво означава етническо малцинство?

Определянето му всъщност зависи от държавите, а не от усещането на хората

12:54 | 20.11.22 г. 5

Риши Сунак обърква хората. Те се затрудняват да определят мястото му в британската и световната история. Някои, забравяйки Бенджамин Дизраели (италински евреин по произход – бел. прев.), го наричат ​​първия министър-председател на Обединеното кралство от „етническо малцинство“. Други, които помнят Дизраели, го наричат ​​първия „не-бял“ премиер на Обединеното кралство, пише колумнистът и асоцииран редактор на Financial Times Стивън Буш.

„Не-бял“ е смешно определение (авторът е чернокож – бел. прев.) Почти всеки е „не-бял“. Това, което всъщност се има предвид, е, че има някаква измерима разлика между живота на „белите“ хора, независимо дали са част от етническо или социално малцинство, какъвто е бил Дизраели, и този на „небелите“ хора.

Това вярно ли е? Не задължително. В Обединеното кралство, според правителственото изследване на расовото неравенство, етническата група, която в момента има най-лоши резултати по отношение на заетостта, продължителността на живота и достъпа до основни стоки и услуги, е ромско-странстващата, която в по-голямата си част бихме класифицирали като "бяла" (тъй като в нея преобладават наследниците на ирландски номади – бел. прев.)

Причината, поради която това има значение, е, че това как една държава определя етническата принадлежност (или липсата на такава) на своите граждани е тясно свързано със способността й да предоставя адекватни услуги и да идентифицира собствените си недостатъци. В Канада държавата създаде термина „видимо малцинство“: тези, които държавата определя като „видими“ малцинства, могат да се възползват от съответните политики, заедно с коренното население, жените и хората с увреждания. Всеки, който попада извън тези групи, не може.

Част от проблема тук е очевиден: кой точно определя какво е или не е „видимо“ малцинство? Един канадски евреин може да е, или да не е, „видимо“ малцинство за целите на канадското правителство, като същевременно е твърде „видим“, що се отнася до антисемитски работодател.

Дългата и позорна история на имиграционната политика ни показва, че това, което държавите и хората класифицират като „видимо“ или „не-бяло“, непрекъснато се променя. Едно от първите законодателства за граничен контрол в САЩ през 1875 г. е било предназначено да се бори с това, което Юлисис Грант (бивш американски президент – бел. прев.) описва като „злото“ на „вноса на китайски жени… малцина от които са доведени до нашите брегове, за да си намират почтени или полезни професии”. Това е било насочено към „видимите“ малцинства. Но до 20-те години на миналия век имиграционното законодателство на САЩ се разширява, за да включи „невидимите“ малцинства от Южна и Източна Европа.

Политиките на „Бяла Австралия“, които историкът Андрю Розенберг нарича „най-расистките имиграционни политики в света“ в книгата си „Нежелани имигранти“, бяха като цяло приветстващи всички европейски имигранти за сметка на неевропейските. Говорейки в противовес на мерките, през 1901 г. лейбъристкият политик Кинг О'Мали предупреждава, че образователният тест в законопроекта „няма да изключи индийците, които се превръщат в човешки паразити, живеещи на гърба на австралийския народ“, или „интелигентните афганистанци”.

Парадоксът е следният: в САЩ италианските и еврейските имигранти бяха изключени, за да „запазят Америка бяла“, докато в Австралия същите групи бяха включени, за да се запази „белотата“ на Австралия.

Реалността, разкрита най-ярко от имиграционната политика, но която е еднакво вярна на работното място или на детската площадка, е, че статутът ви на малцинство е до голяма степен нещо, което ви е наложено отвън, а не касае това как самите се чувствате. Много италиански имигранти, които се оказаха със забраненен достъп до САЩ от Закона от 1924 г., биха чувствали, че са от една раса с американците и че нямат много общо с еврейските имигранти, заедно с които бяха изключени. Но самодекларираният етнически статус на тези индивиди в крайна сметка се оказва второстепенен спрямо начина, по който държавите избраха да ги определят.

Действията на минали правителства имат голямо значение в настоящето. Вероятно дължите поне част от вашите успехи или неуспехи на това, което се е случило с вашите родители и дори вашите баби и дядовци. При оценката на текущите резултати почти сигурно ще пропуснем социалните проблеми, ако пренебрегнем как са действали правителствата в близкото минало.

И така, как държавите трябва да измерват разнообразието и различията? Това е една област, в която Обединеното кралство има горе-долу правилния подход: вместо да разделя хората на „видими“ или „невидими“ малцинства, същността на британския закон за равенството е, че „защитени характеристики“ се прилагат за всички. Незаконно е да се дискриминира на база тези характеристики, независимо дали става въпрос за възрастта на работник или за расовата му принадлежност. Също толкова важно е, че законът позволява мерки като позитивните действия и набирането на персонал да бъдат гъвкави, вместо да се придържат към концепции от 1920-те, 1970-те или дори 2000-те години.

Всяка новина е актив, следете Investor.bg и в Google News Showcase. Последна актуализация: 12:54 | 20.11.22 г.
fallback
Още от Политика виж още