Преди три седмици Сана Марин, министър-председателката на Финландия, сподели в Twitter линк към статия на финландски учен заедно със следния цитат: „Има нещо наистина нередно с преобладаващите идеи за парична политика, след като централните банки защитават доверието в себе си, като тласкат икономиките в рецесия.”
Защитниците на тези преобладаващи идеи предсказуемо отвърнаха на удара, предупреждавайки да не се подлагат на съмнение независимите централни банки или пък да не се цени доверието в тях. Но защитата е грешен отговор. Не само защото Марин всъщност не критикува конкретни действия на централна банка. А тъй като избягването на дебат дали нашият макроикономически режим е подходящ за целта е по-опасно от наличието на такъв, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сендбу.
Сравненията със 70-те години често пропускат да забележат една важна поука от това десетилетие: макроикономически режим, който не може да бъде обоснован, ще загуби почва, първо интелектуално, а след това политически. Именно от пепелта на монетарния хаос на 70-те години се зародиха теории, оправдаващи независимите централни банки с мандат да поддържат инфлацията ниска. Преди края на 20-и век независимото таргетиране на инфлацията вече се беше наложило в повечето развити икономики.
Четиридесет години по-късно една нова интелектуална и политическа равносметка би била по-малко изненадваща от липсата на такава. „Голямата умереност“ (период на намалена макроикономическа волатилност от средата на 80-те години до финансовата криза, започнала през 2007 г. – бел. прев.), породена от монетарната революция от 80-те години, в много страни дълго време бе придружавана от стагнация на заплатите за ниско платените.
Бавното възстановяване от глобалната финансова криза накара двете най-големи централни банки в света да преразгледат своята монетарна рамка по време на пандемията. През 2020 г. и 2021 г. Федералният резерв и Европейската централна банка обещаха да толерират период на по-висока инфлация, ако заетостта може още да се повиши или ако няма да има достатъчно пространство за разхлабване на политиката в случай на икономически спад. Но това ново отношение се провали при първото препятствие.
При криза с издръжката на живота и задаващи се рецесии в ключови развити икономики, какви са шансовете да се избегне по-задълбочена равносметка за много по-дълго време? Марин не е единственият национален лидер, който изразява безпокойство относно централните банки. Френският президент Еманюел Макрон наскоро се разтревожи на глас от „експертите и европейските монетарни власти, които ни казват, че трябва да смажем европейското търсене, за да овладеем по-добре инфлацията“.
Точно защото централните банкери са независими, на политическите лидери се пада да кажат на своите граждани защо е правилно да отговорят на руското енергийно изнудване с действия за допълнително ограничаване на доходите и работните места. Те биха били небрежни, ако не се запитат дали това е най-доброто, което можем да направим.
За сравнение, на централните банкери им е лесно. Те са наложили законово мандати за борба с инфлацията, които не подлагат на съмнение. И те имат своя аргумент: че загубата на „доверието“ в тях – т.е., ако хората вече не им вярват, че могат да поддържат ниска инфлация – ще струва още повече работни места и загуба на доходи.
Но доверието в централните банки само по себе си е толкова силно, колкото е доверието в макроикономическия режим като цяло. Това не означава, че независимостта на централните банки трябва да бъде отхвърлена, а че трябва открито да се запитаме дали тя наистина работи за икономиката.
В преследване на индивидуални мандати централните банки може колективно да затягат прекалено много, както предположи Морис Обстфелд. Или некоординираната с фискалната политика парична такава може да влоши нещата, както намекна Марин в последващи коментари.
МВФ предупреди правителствата да не правят бюджети, „които имат различни цели“ от паричното затягане. Но повишаването на лихвените проценти поставя паричната политика в противоречие с приоритетите на фискалната политика, като инвестиране в зеления преход или, всъщност, в енергийна инфраструктура, която сама по себе си би отслабила енергийната инфлация. Дори ако монетарните съображения трябва да имат приоритет, такова монетарно господство несъмнено е нещо, което трябва да се обсъжда демократично, а не да се налага технократски.
Може дори да се окаже, че централните банкери не са достатъчно независими, а се поддават на политическия натиск, произтичащ от всеки нов месечен рекорд на инфлацията, вместо хладнокръвно да се съсредоточат върху своите благоприятни средносрочни прогнози.
Както през 80-те години, след време умни икономисти ще предложат по-добри варианти на парична политика срещу шокове в цените на енергията. И освен ако не успеем да се измъкнем от рязък икономически спад тази зима, със сигурност ще последва и политическата реакция. Алтернативата на откритото обсъждане на тези въпроси в едно демократично пространство е да оставим тази обратна реакция да тлее, докато не избухне в по-радикалната и опасна форма на популистка атака срещу институциите. Тогава доверието в централните банки не би струвало много.
17:07 | 31.10.22 г.
