Колективната воля за справяне с глобалните предизвикателства се нуждае от повече инструменти

След като глобалната финансова криза разтърси света преди 14 години, правителствените лидери се срещнаха във Вашингтон, за да обменят опит и да подготвят почвата за политики, които биха дръпнали световната икономика от ръба на пропастта. Наскоро лидерите отново проведоха заседания във Вашингтон, докато глобалната икономика е в бурни води, което оставя най-бедните най-уязвими към разгръщащите се шокове, пише за Financial Times Мохамед Ел-Ериан, президент на кеймбриджкия Queens’ College и съветник на Allianz и Gramercy.

Но признаването от годишните срещи на Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ) на трудните битки, които предстоят за толкова много хора, не успя да задейства импулса откъм глобални политики, наблюдаван преди повече от десетилетие.

Много лидери споделят общи опасения относно евентуалната глобална рецесия, инфлацията, дълга, финансовата нестабилност и липсата на подходяща координация на политиките.

Но с малкото  нови инструменти, да не говорим за всеобхватни решения, няма голяма увереност за последващи действия, подобни на срещата на високо равнище на правителствените ръководители на Г-20 през април 2009 г., която помогна да се избегнат големи и дълготрайни икономически щети.

Със сигурност не липсваха предупредителни знаци в навечерието на срещите. Инфлацията остава упорито висока. Страховете от рецесия нарастват. Финансовите пазари са волатилни. Обединеното кралство премина през сътресения, по-познати на затруднените развиващи се страни. И в актуализация на своите Световни икономически перспективи МВФ току-що бе предупредил, че „най-лошото тепърва предстои“.

Имаше и активна игра на обвинения. Повечето от участниците посочиха с пръст неблагоприятните последици от руската инвазия в Украйна. Много от тях също се оплакаха, че скоростта и мащабът на догонващите повишения на лихвените проценти от Федералния резерв на САЩ са стимулирали разрушителната сила на долара и са тласнали глобалната доходност нагоре.

МВФ беше цитиран за пропуски в ролите си на наблюдател и координатор на политиките. Фондът и Световната банка бяха притиснати да направят повече за уязвимите развиващи се страни. Към всичко това се добавя идеята, че както през 2008 г., развитите страни отново са се превърнали в основните световни източници на нестабилност и системни рискове.

На фона на всичко това настроението във Вашингтон беше толкова мрачно, колкото това, което си спомням от годишните срещи през октомври 2008 г.

През 2008 г. обаче анализът на големите общи проблеми, страхът от предстоящи още по-големи такива и уважаването на общата отговорност действаха като катализатори за сериозната работа по политики. Кулминацията на това беше премиерът на Обединеното кралство Гордън Браун, който подкрепи срещата на върха на Г-20 през април, която даде смел и координиран политически отговор, който предотврати опустошителна глобална депресия. Като се има предвид липсата на инструменти, този път ще трябва да се направи много повече през следващите месеци за подобен резултат.

Висши икономически функционери се връщат в столиците си с обезсърчаващото мнение, че световната икономика може да изпадне в рецесия. Гладкото функциониране на глобалния финансов пазар не може да се приема за даденост и тъй като дългът също е проблем, феноменът на „малките пожари навсякъде“ вероятно ще се разпространи. И въпреки че отново има спешна нужда от далновидна глобална политическа координация в Г-20, способността за действие е възпрепятствана от различни геополитически напрежения.

Функционерите също така смятат, че може да се направи малко, за да се спрат неблагоприятните последици от политиките, прилагани от някои от най-системно важните власти в света. Това е особено вярно, когато става въпрос за Фед.

Много държавни функционери, особено от развиващия се свят, се прибраха у дома, притеснени, че закъснелият Фед няма друг избор, освен да продължи с агресивния цикъл на затягане, който им налага една или повече неприятни опции относно политиките. Те включват: затягане на паричната и фискалната политики отвъд това, което националната им икономика би оправдала иначе, изчерпване на международните резерви, позволяване на по-нататъшно обезценяване на валутата, което увеличава инфлацията и затруднява изплащането на външните дългове, и/или налагане на изкривяващ валутен контрол.

Колкото и да е важно, най-критичното послание на тези годишни срещи не бе, че световната икономика е изправена пред коварни времена, които заплашват да бъдат особено вредни за най-уязвимите страни и най-слабите членове на обществото.

Най-важното послание бе, че инструментите, механизмите и рамките за колективно действие са проблемни; и че необходимостта всяка страна да разчита в голяма степен на каквото и да е индивидуална помощ, което може да привлече, неизбежно ще доведе до неоптимален резултат за нея и за света като цяло. Да се ​​надяваме, че това ще послужи като полезен катализатор, какъвто в крайна сметка се оказаха срещите през октомври 2008 г.