Централните банки заплашват най-добрия трудов пазар от десетилетие

Ако не ни се казваше постоянно друго, щяхме да празнуваме силния пазар на труда. Броят на работните места във Франция, Германия, Канада, Япония, Холандия, Корея и Италия като дял от хората в трудоспособна възраст е по-висок от всякога. В САЩ, Обединеното кралство и Испания заетостта е била по-висока, отколкото е сега, само в няколко кратки момента в историята - в края на дългите бумове или при възстановявания през 2000, 2007 или 2019 г., пише икономическият коментатор за Европа на Financial Times Мартин Сендбу.

Служителите, недоволни от работата си, също така рядко са имали повече свободни позиции, от които да избират. И точно както може да се очаква в пазарна икономика, в която работодателите се конкурират за работници, а не работниците за работни места (затегнат трудов пазар), номиналните заплати се покачват също с рекордни темпове (макар и не достатъчно бързо, за да се справят със скоковете на цените, предизвикани от шока в предлагането).

Накратко, работниците в западните страни се радват на най-силния пазар на труда от повече от две десетилетия, може би дори и от повече от половин век. Но нашите централни банкери и други икономически власти изглеждат решени, дори нетърпеливи, да го убият. Всъщност може би вече са му нанесли фатален удар.

Знаем оправданието, разбира се: че прекратяването на бума на работните места е необходимо за забавяне на инфлацията. Но този аргумент е силен откъм риска от запазване на високия ръст на цените и слаб до степен на объркване относно последиците от принудителното намаляване на ръста на цените. Той прикрива колко добър е наистина пазарът на труда, който изглежда сме на път да пожертваме доброволно.

Човек може да разбере защо работодателите не харесват „недостига“ на работници. Той отслабва тяхната преговорна сила и, ако продължи, може да позволи на работниците да отнемат част от стойността в икономиката от собствениците на компаниите. И това принуждава мениджърите, които вече се борят с нарастващите разходи за производствени ресурси, да намерят по-продуктивни начини за използване на персонала, на който трябва да плащат повече, за да го задържат. Работодателите, които не могат да увеличат производителността си, вероятно губят работниците си от по-продуктивни конкуренти. Данните от САЩ показват, че ръстът на заплатите на хората, които сменят работата си, изпреварва с най-много от края на 90-те години този на останалите, които остават на работа.

Но властите, включително централните банкери, са натоварени със защитата на обществения интерес. Това не е същото и може всъщност да противоречи на онова, което осигурява лесен живот на днешните бизнес собственици. Истински конкурентният капитализъм не прави това.

Но вместо да приветстват най-благоприятния за работниците трудов пазар от поколения като „силен“, централните банкери са по-склонни да го осъдят като „затегнат“. Това би била подходяща дума за липсата на работници. Но повечето големи икономики продължават да привличат повече хора на работа с удивителни темпове.

През последното тримесечие на налични сравними данни, точно преди лятото, заетостта се е повишила с 0,3 процентни пункта в САЩ и Канада, с 0,4 в ЕС и Япония, и с 0,6 в Корея. Тези значими цифри описват пазари на труда, които са не затегнати, а отговарящи на стимулите. (В Обединеното кралство, което се бори със собствени специфични проблеми, нивото на заетост е стабилно.)

Но тези милиони нови работни места се третират като лоша новина: всеобщата реакция на силните данни за работните места в САЩ през септември беше очакване за засилване на рестриктивната монетарна политика на Федералния резерв.

Нека бъдем откровени: централните банкери са на път да адресират шока в издръжката на живота, като съзнателно нанесат удар върху растежа и работните места, който може да стигне дотам, че да предизвика глобална рецесия. Те твърдят, че това е за предпочитане пред алтернативата. Но те трябва да обяснят по-добре защо алтернативата е толкова по-лоша. Доверието в тях само по себе си не е по-ценно от това, което то им позволява да правят.

Ако целта е да избегнем стабилизиране на инфлацията на умерено по-високо ниво, трябва да ни бъде обяснено защо това е по-лошо от отказа от един жизнен пазар на труда. Ако целта е да се предотврати самозатвърждаваща се спирала цени-заплати, тогава наистина независимите централни банкери трябва да се въздържат от действия, докато тя не се разгърне.

Вместо това централните банкери все повече оставят впечатлението, че се поддават на политическия натиск, който идва от днешните доклади за висока инфлация, на които те не могат да повлияят. Вместо това те трябва да се съсредоточат изключително върху (много по-благоприятната) средносрочна инфлационна перспектива, което могат.

Този подход на затягане на паричната политика за противодействие на огромен ценови шок, предизвикан от предлагането, може да завърши печално. Ако централните банки грешат, те ще бъдат критикувани, че са причинили трудности на милиони хора, които са в най-лошото положение да ги понесат, точно когато нашата геополитическа сигурност изисква народно единство. Ако централните банки са прави, това се равнява на твърдението, че силният трудов пазар е твърде добро нещо за работниците. Така или иначе, трудно е да се види как нашите независими монетарни власти ще излязат от тази криза политически невредими.