Какво продължаваме да не разбираме за инфлацията?

Какво представлява инфлацията? Отговорът изглежда очевиден: когато нещата поскъпват, това е инфлация, а тя е лоша. Но Милтън Фридмън (прочутият американски монетарист – бел. прев.) има алтернативен възглед. В беседа през 1963 г. изключително влиятелният икономист дефинира инфлацията като „стабилно и продължително покачване на цените“ и добавя, че „инфлацията винаги и навсякъде e паричен феномен“.

Разграничението е важно, пише английският икономист и колумнист на Financial Times Тим Харфърд. Помислете за два сценария, които биха могли да го осветлят. И в двата потребителските цени са се увеличили с 10 на сто през последната година.

В света на инфлацията има твърде много пари наоколо. Всичко поскъпва с еднаква скорост, включително и трудът. Тъй като заплатите ви растат със същия темп като цените, ситуацията е дезориентираща и леко неудобна, но не е криза. Основният риск е инфлацията да се самозатвърждава, а основната отговорност за решаването на проблема е на централните банки.

В света на енергийната криза цената на енергията се е удвоила. Преди 10 процента от разходите отиваха за енергия, а сега около 20. В този свят индексът на потребителските цени все още се е повишил с 10 процента и ситуацията се описва от всички реномирани репортери като „инфлация от 10 процента“, точно както в света на инфлацията.

Но увеличението на цените не е „стабилно“; не е широко разпространено; и е малко вероятно да бъде „продължително“. Рискът от самозатвърждаващ се енергиен шок е малък. Трудно е да си представим, че ще изразходваме 30 процента от доходите си за енергия през следващата година, 40 процента през по-следващата и 50 процента през още по-следващата. Но щетите са достатъчно големи; вместо да е само леко дезориентиращо, това е криза. Една основна необходимост стана недостъпна за мнозина.

В света на инфлацията нещата изглеждат по-скъпи, само защото етикетите с цените непрекъснато се променят. Това е инфлация. В света на енергийната криза нещата наистина са по-скъпи. Бих си позволил да отбележа, че това не е инфлация - много по-лошо е.

Същото разграничение се прилага, когато нещата стават по-евтини благодарение на технологичния прогрес. Музиката е много по-евтина от преди, както и лаптопите и слънчевите панели. И под „по-евтино“ нямам предвид в почти незначителния смисъл, че има по-малко цифри на етикета с цената. Имам предвид по-евтини по единствения начин, който наистина има значение, а именно, че те изискват по-малко ресурси за производството си и следователно са достъпни в по-големи количества за повече хора.

Може би съм обречен на провал в моя опит за разграничаване на реалните ценови промени от инфлацията. Реалният свят, разбира се, съдържа елементи и от двете, така че объркването е неизбежно. Имаме работа с временно, но много болезнено увеличение на реалните разходи за енергия и храна (в света на енергийната криза), но също така сме свидетели на разхлабена парична политика и по-широки увеличения на цените (в света на инфлацията).

Но двата източника на по-високи цени изискват доста различни отговори. В света на инфлацията повишението на цените е паричен феномен и се нуждае от монетарен отговор, като например по-високи лихвени проценти. В света на енергийната криза покачването на цените се нуждае от реален отговор под формата на подкрепа за домакинствата в затруднено положение и всички възможни усилия за намаляване на търсенето и намиране на нови източници на предлагане.

Огледайте се и ще видите много объркване по този въпрос. В САЩ наскоро подписаният Закон за намаляване на инфлацията обаче не е такова нещо. Той обещава да намали цените на скъпите фармацевтични продукти, да даде данъчни кредити за нисковъглеродни енергийни източници и да затвори някои данъчни вратички. Това са обещаващи политики, но ако сработят, то ще е чрез подобряване структурата на реалната икономика, а не чрез затягане на монетарните условия.

Същата логика важи и за предложенията в САЩ за затягане на политиката относно конкуренцията. Ако един монопол бъде разбит и неговите тлъсти надценки бъдат намалени, резултатът трябва да бъде спадане на цените и увеличаване на стимулите за подобряване на качеството и услугите. Това би трябвало да означава еднократно повишаване на реалния жизнен стандарт, може да се каже много по-важно от всяко въздействие върху инфлацията. Но ако това въобще повлияе на инфлацията, то би било временен пробив – а „намаляването инфлацията“ никога не е било и никога не трябва да бъде тестът за политиката по конкуренцията.

Или помислете за идеята за универсалния базов доход. Тя често се атакува на основание, че е инфлационна, но всъщност няма нищо особено инфлационно в повишаването на данъците и използването на парите за финансиране на базов доход. Доводите срещу базовия доход нямат нищо общо с инфлацията, а по-скоро, че тези по-високи данъци, плюс наличието на безусловни пари в брой, може да създадат твърде много разубеждения да се работи за твърде много хора.

Фридмън прекалено опростява, когато заявява, че инфлацията винаги и навсякъде е паричен феномен. Но твърдението не е много погрешно и има обнадеждаваща яснота. Ако се опитате да оцените субсидиите за чиста енергия, подкрепата за авангардни изследвания, политиката по конкуренцията или данъчната реформа през призмата на спиране на инфлацията, вие пропускате същността. Успехите на тези политики зависят от техните заслуги за реалния свят.

Междувременно най-добрата дългосрочна прогноза за инфлацията е, че след пет години темпът ѝ ще бъде какъвто независимите централни банки искат да бъде. Дори ако избираните правителства са в състояние да помогнат, те имат много сериозни икономически проблеми, с които да се занимават. Може би трябва да започнат именно оттам.