Избягването на риска в икономиките е рисково за растежа

Големият борсов крах от 1929 г. оставят трайни белези върху балансите на инвеститорите и апетитите за риск. Тези белези, финансови и психологически, водят до това, което прочутият английски икономист Джон Мейнард Кейнс нарича „парадоксът на спестовността“ – а именно, че индивидуално добродетелен акт (по-голямо спестяване) е колективно пагубен (икономически спад). През 30-те години на миналия век този парадокс поставя началото на Голямата депресия.

Почти век по-късно се наблюдава същото поведение, пише за Financial Times Анди Халдейн, главен изпълнителен директор на Royal Society of Arts и бивш главен икономист на Английската централна банка (АЦБ).

Избягването на риска е широко разпространено сред работниците, предприятията и правителствата. Сигурността надделява над възможността. Икономиките са изправени пред „парадокса на риска“ – в стремежа си да избегнем рисковете, ние ги увеличаваме. Правилата и разпоредбите, въведени за ограничаване на риска, имат същото парадоксално въздействие.

Последните шокове в световната икономика дойдоха в дълга последователност – от финансовата криза до ковида, от кризата с издръжката на живота до геополитическото напрежение. Белезите се наслагват, оставяйки твърде малко време за поправяне на балансите или склонността към риск.

Такива психологически белези пораждат отбранително мислене. Изправен пред несигурността, инстинктивният отговор на бизнеса е да отложи инвестиционните решения, особено големите, включващи капитал и хора. Съзидателното разрушение ала Йозеф Шумпетер (икономист от прочутата австрийска школа – бел. прев.), е в отстъпление. Тази липса на бизнес динамика в момента измъчва много икономики.

Една мярка за това е комбинираният коефициент на създаване и унищожаване на работни места – процентът на преразпределение. От началото на века той е намалял рязко в повечето страни от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и повечето сектори. Коефициентът е намалял с около една четвърт сред американските и европейските компании и с една трета сред британския бизнес.

Този спад от своя страна забави растежа на производителността. Във водещите икономики от Г-7 производителността нараства с около половината от темповете си преди кризата. Част от обяснението е, че в редица страни от ОИСР темпът на стартиране на бизнес е намалял (по-малко съзидание). В САЩ пък нивата на навлизане на нови компании са спаднали от 80-те години насам. По-малкото нови иновативни компании означават по-ниска производителност.

В другия край на жизнения цикъл по-малко фирми фалират (по-малко разрушение). Доскоро фалитите в САЩ, Обединеното кралство и Европа бяха значително под историческите средни стойности. Това доведе до удължаваща се опашка от компании с ниска производителност, които оцеляват, но не и процъфтяват. В миналото тази опашка щеше да бъде отрязана, освобождавайки ресурси. Днес тя продължава да се влачи.

Това несклонно към риск поведение се разпростира и върху финансовите компании, като банковите и небанковите инвеститори също се отдръпват от риска. Преди едно поколение бизнес заемите бяха една трета от активите на пенсионните фондове в Обединеното кралство. Днес са под 2 на сто. От 2008 г. няма ръст в нетното кредитиране на британски компании от британски банки. Лишаването на бързоразвиващи се компании от финансиране също намали динамиката.

Нетрадиционните инвеститори, включително такива в рисков капитал, непубличен капитал и суверенни фондове, запълниха част от празнината. Но несигурността сега кара много от тях също да се оттеглят. Набирането на средства от непубличните капиталови пазари е намаляло с повече от 20 процента миналата година. Рисковият капитал и финансирането с непубличен капитал на британските компании са спаднали с 30 на сто.

Това отбранително поведение вече се пренася към правителствата. Те поддържаха големи дефицити, за да защитят икономиките си от ефектите на неотдавнашните шокове, което доведе до увеличаване на публичния дълг в страните от Г-7 до над 100 процента от БВП. Много правителства обаче сега бият отбой, превръщайки фискалната политика в пречка за растежа в САЩ, Обединеното кралство и еврозоната. Всичко това допринася за бъдещата макроикономическа несигурност в стила на 30-те години.

Може ли да се направи нещо? След като диагностицира парадокса на спестовността преди век, Кейнс предписва и решение. Правителството е агентът, който най-добре може да поеме дългосрочен риск. То е в добра позиция да действа като търпелив рисков капиталист, инвестирайки там, където другите се страхуват да навлязат. Това помага да се заличат белезите у частния сектор и да се разбуни предприемаческият му дух.

През 30-те години на миналия век в Обединеното кралство и САЩ тази рецепта сработва. Но повтарянето ѝ днес е възпрепятствано от фискалните правила за дълга в много страни. Като ограничават инвестициите и спъват растежа, те са самоунищожителни. За да се разреши парадоксът, те трябва да бъдат заменени с правила, които дават приоритет на растежа и се стремят да максимизират националното нетно състояние, а не да минимизират брутния дълг.

Същата логика важи и за правилата, регулиращи риска на непубличните пазари. Правилала Базел III за банките и правилата Платежоспособност II за застрахователните компании бяха създадени в епоха, когато рискът беше твърде висок, и успяха да насърчат намаляването му. Но днешният проблем с риска е, че той е твърде малък, а не твърде голям.

Горното е в сила и за регулаторните правила относно конкуренцията и корпоративното управление. Макар и с добри намерения, те имаха смразяващ ефект върху апетита за риск в бордовете, когато той и без това е под нулата. Сега правилата трябва да бъдат преформулирани като растежът бъде основна, а не вторична цел, докато психологическите белези не се изличат.

Нашият несигурен свят поражда колективна предпазливост. Това оставя икономиките с твърде малко промени и твърде нисък риск. Уж добронамереният подход към безопасност прави света по-малко безопасен. Възкресяването на Шумпетер изисква радикално пренастройване на всички наши правила за риска в посока приоритизиране на растежа, завършва Халдейн.