fallback

Компаниите трябва да оптимизират, а не да максимизират дълговия си капитал

Те трябва да балансират между желанието за увеличаване на печалбите и риска от потенциални негативни последици

11:30 | 18.05.24 г.
Автор - снимка
Създател
Автор - снимка
Редактор

Очевидно е, че при равни други условия хората и компаниите, които са задлъжнели, са по-склонни да изпаднат в проблеми, отколкото тези, които не са. Именно наличието на дълг създава възможност за дефолти (неизпълнение на финансови задължения), възбрани и фалити.

Това означава ли, че дългът е нещо лошо и трябва да се избягва? Абсолютно не. По-скоро въпросът е дали размерът на дълга е подходящ спрямо размера на цялото предприятие и потенциала за колебания в рентабилността и стойността на активите му, пише за Financial Times Хауърд Маркс, съосновател и съпредседател на Oaktree Capital Management.

Причината за поемането на дълг, използвайки инвеститорския термин ​​„ливъридж (лост)“, е проста: да се увеличи така наречената капиталова ефективност. Дълговият капитал обикновено е евтин в сравнение с очакваната възвръщаемост, която мотивира инвестициите в акции, и по този начин спрямо условната цена на собствения капитал.

Следователно е „ефективно“ да се използва вместо акционерен капитал. В казината, пише авторът, съм чувал крупието да казва: „Колкото повече залагате, толкова повече сте на плюс, когато печелите.“ По същия начин, за дадена сума собствен капитал, колкото повече дългов капитал използвате, толкова повече активи можете да притежавате, а колкото повече активи притежавате, толкова по-големи ще бъдат печалбите ви, когато нещата вървят добре.

Но малко хора говорят за недостатъкът. Крупието никога не казва: „…и толкова повече сте на минус, когато губите.“ По същия начин, когато стойността на вашите активи спадне, колкото повече ливъридж сте използвали, толкова по-голяма загуба на собствен капитал ще понесете.

Усилването на печалбите и загубите, породено от ливъриджа, обикновено е симетрично. Дадено количество ливъридж увеличава печалбите и загубите по сходен начин. Но портфейлите с ливъридж са изправени пред негативен риск, който няма реципрочна положителна страна: рискът от разоряване.

Най-важната сентенция относно ливъриджа ни напомня „никога да не забравяме високия два метра човек, който се удавил, пресичайки поток, дълбок средно метър и петдесет“. За да оцелеете, трябва да преминете през ниските точки и колкото повече ливъридж имате, при равни други условия, толкова по-малка е вероятността да го направите.

Очевидно най-големите загуби, свързани с ливъриджа, възникват, когато потенциалът за низходящи колебания е бил подценен за значителен период от време и по този начин използването на ливъридж е станало прекомерно.

Когато нещата вървят добре на пазарите за известно време и дългът е евтин, както беше доскоро, инвеститорите смятат ливъриджа за доброкачествен. Всичко, което те виждат, е, че цените на активите се покачват, възвръщаемостта на инвестициите е положителна и използването на ливъридж се изплаща под формата на по-висока възвръщаемост.

В резултат на това инвеститорите се фокусират само върху благоприятните аспекти на ливъриджа и се интересуват от използването на повече от него. Кредиторите стават готови да предоставят повече, а разпоредбите, управляващи използването на ливъридж, стават все по-благосклонни.

Но когато събитията станат негативни, този процес се обръща. Ливъриджът бива наказван, а не възнаграждаван. Така употребата му намалява. И което е важно, кредиторите предоставят по-малко и се опитват да изискат изплащането на непогасения дълг, ако могат, което води до отрицателни последици за кредитополучателите.

Най-общо казано, „нормалните нива на волатилност“ – тези, наблюдавани регулярно и документирани чрез исторически статистически данни – се използват в изчисленията на инвеститорите и влияят върху размера на ливъриджа, който те използват. Но изолираните събития („черни лебеди“) са тези, които докарват на инвеститорите най-големите загуби.

Както при толкова много аспекти на инвестирането, определянето на правилния размер на ливъриджа трябва да представлява функция на оптимизиране, а не на максимизиране. Като се има предвид, че ливъриджът усилва печалбите, когато има такива и че инвеститорите инвестират, само когато очакват да има печалби, може да бъде изкушаващо да мислите, че правилното количество ливъридж е „всичкото му количество, което можете да получите“.

Но като се има предвид потенциалът на ливъриджа да усилва загубите и риска от банкрут при крайно негативни обстоятелства, инвеститорите обикновено трябва да използват по-малко от наличния максимум. Успешните инвестиции, може би подсилени от умереното използване на ливъридж, би трябвало да осигуряват просто достатъчно добра възвращаемост, нещо, за което малко хора мислят в добри времена.

Правилният начин да мислим за дълга може да бъде най-добре представен от една от най-старите пазарни максими: „Има стари инвеститори, има и смели инвеститори, но няма много стари смели инвеститори.“ Използването на умерено количество заемен капитал балансира между желанието за увеличаване на печалбите и осъзнаването на потенциалните негативни последици. Само по този начин може да се постигне стабилността, която повечето инвеститори търсят, завършва Маркс.

Всяка новина е актив, следете Investor.bg и в Google News Showcase. Последна актуализация: 11:21 | 18.05.24 г.
fallback
Още от Икономика и макроданни виж още