Растежът, а не дългът, е повод за тревога в европейската икономика

Духът на „швабската домакиня“ – хвалена от бившия германски канцлер Ангела Меркел като модел на пестеливост, който правителствата трябва да следват – е неспокоен.

Франция обмисля икономии на разходите за над 20 млрд. евро следващата година на фона на спираловиден дефицит и натиск от политици от опозицията, припомнящи спомени за кризата с гръцкия дълг. Италия, чиито необуздани субсидии от времето на пандемията създават проблеми с бюджета, се готви за опит за фискални корекции.

Международният валутен фонд (МВФ) се тревожи за нарастващите нива на държавните дългове. „Няма достатъчно осъзнаване на проблема с дълга, нито достатъчно воля той да бъде преодолян“, каза бившият премиер на Италия Марио Монти миналата седмица.

Монти има право, пише редакторът на Bloomberg Лионел Лоран. Но трябва да бъдем внимателни какво си пожелаваме. Швабската строгост може да доближи някои страни по-близо до тези цели за дефицит до 3% от БВП и дълг до 60% от БВП, които всички знаят, но са склонни да пренебрегнат (без САЩ). Това обаче си има цена, тъй като по-високите данъци или намаляване на разходите могат и да намалят инвестициите, обществените услуги и икономическия растеж. При самото управление на Монти позицията на Италия на финансовите пазари се подобри, но италианците бяха натоварени с по-високи данъци, растяща безработица и свиваща се икономика. Сега си представете това във времена на война.

Така че макар някои най-раздутите икономики в Европа да могат да си позволят да изгубят някое друго евро, по-добрият начин да се постигне това може да е чрез насочване към по-висок растеж – частта с БВП в уравнението – вместо чрез съкращения на разходите, когато континентът се бори за геополитическото си оцеляване.

Данни, цитирани от икономиста Николас Гьоцман, показват, че разходите и постъпленията на германското правителство всъщност надминават тези на Франция през последното десетилетие. Частта с БВП е тази, която в крайна сметка ласкае финансите на Берлин. Това явно е минало покрай главите на съседите. Последният опит на Франция да ограничи помощите за безработица вероятно ще има „маргинално“ влияние върху публичните финанси и несигурна роля върху нивото на безработица, посочва Пиер Росо от Center for Research in Economics and Statistics.

По-страшното е липсата на растеж в бъдещето на Европа. Последните икономически данни предполагат, че еврозоната е избегнала рецесия, но ръстът като цяло изглежда в застой, особено в сравнение със САЩ. Демографският спад не помага, тъй като производителността на труда се забавя и дългосрочните разходи за здравеопазване се покачват, посочва Джейми Ръш от Bloomberg Economics.

Това не е болестта, която пестеливостта на Германия може да излекува: водената от строги икономии експортна „конкурентоспособност“ вече не е лост за растеж в свят, който се деглобализира, като Берлин е по-малко способен да използва евтин руски газ и китайски крайни пазари. И колкото по-малко се говори за краткотрайната идея на Лиз Тръс в Обединеното кралство за „растеж“ чрез големи, нефинансирани намаления на данъците, толкова по-добре.

Това, което Европа може да подобри, е премахването на бариерите пред разпространението на иновациите. Това може да включва вида пазарна интеграция отгоре надолу, предложена наскоро от бившия италиански премиер Енрико Лета, от намаляване на бюрокрацията до повече общоевропейски цифрови услуги.

И все пак има неизползван потенциал и на национално ниво. Социалните и географските различия означават, че потенциалните иноватори и предприемачи се провалят, посочва Ксавие Джаравел от London School of Economics, който изчислява, че равните възможности за жените и хора в неравностойно положение могат да утроят сегашния им брой.

Засилването на производителността заради разкриването на утрешната все още непозната Мария Кюри или Луи Брайл – „невидимите гении“, за които е по-малко вероятно да преследват кариера в науката и технологиите поради своя произход или местоположение – може да са огромни. Джаравел изчислява, че те биха могли да увеличат растежа на френския БВП с малко под 1 процентен пункт (или да удвоят очаквания темп на растеж тази година). В абсолютно изражение това означава 22 млрд. евро допълнително за БВП годишно и държавни постъпления за 10 млрд. евро. За период от 25 години сумата ще съответства на това, което Франция харчи в момента за пенсии.

Да се постигне това ще изисква желание да се харчат, а не да се пестят пари, за образование и човешки капитал. Това не е толкова бляскаво спрямо идеи като създаването на европейска версия на Alphabet или налагането на данък върху милиардерите. Но потенциалните ползи са по-устойчиви – социалните политики, които инвестират в малки деца, обикновено се изплащат. Те могат да бъдат придружени от по-голяма промяна в мисленето в цяла Европа, например с по-малко склонна към риск и по-ориентирана към растеж Европейска централна банка и повече общ дълг на ниво ЕС. Само европейските фондове за възстановяване от пандемия биха могли да добавят 2,5 пр. пункта към растежа на италианския БВП до 2026 г.

Всичко това означава, че първо трябва да се тревожим за стагнацията, а след това за дълга. „Трябва да се откажем от идеята, че дългът е просто бреме, прехвърлено на бъдещите поколения“, написа миналия месец Франческо Джаваци, бивш съветник на Марио Драги. Той е прав: Европа, която е геополитически жизнеспособна и расте на технологичното поле, би била актив за бъдещите поколения, а не пасив. За да стигнем до там, ще са необходими повече Марии Кюри – и може би по-лека швабска нотка.