В САЩ неравенството се възприема като възможност

В психологията, за да може някой да се отклони от нежелано поведение, има две отделни изисквания. Първо, той се нуждае от самосъзнание, за да разпознае проблема. Второ, има нужда от умения за самостоятелно действие въз основа на това знание. Да имаш първото, без да овладееш второто, може би е по-лошо, отколкото да нямаш нито едно от двете: това означава болезненото осъзнаване на вечен недостатък.

Ако заменим хората с държавите и личните недостатъци с обществените недъзи, опасявам се, че Америка може да се окаже точно в това затруднено положение, що се отнася до различията в доходите, пише колумнистът на Financial Times Джон Бърн-Мърдок.

Има ожесточени дебати колко точно е нараснало неравенството в доходите в САЩ през последните десетилетия, но това, което не подлежи на съмнение, е, че неравенството в САЩ е по-голямо от това в други развити страни. Всеки пети американец описва разпределението на доходите в САЩ като „много несправедливо“, повече от съответния дял във всяка друга богата западна страна.

Но според завладяващ нов анализ, макар американците да осъзнават проблема на своята страна с неравенството, те имат по-малко желание да се направи нещо по въпроса, отколкото хората другаде на запад. Още по-поразително е, че голямото неравенство не оказва влияние върху желанието на САЩ за намаляването му – всъщност, то понижава апетита за преразпределение. В други западни страни това води до повече призиви за преразпределение.

Проучването, ръководено от Пепър Кълпепър, професор по управление и публична политика в оксфордското училище Блаватник, разглежда САЩ, Обединеното кралство, Австралия, Франция, Германия и Швейцария. В тези страни на хората е била дадена новинарска статия, която използва данни за неравенството, за да се аргументира, че икономическата система в тяхната страна е несправедлива. Извън САЩ четенето на статията увеличава вярата, че обществото е разделено на имащи и нямащи, което от своя страна засилва подкрепата за преразпределение. В САЩ прочитането ѝ не води до нито едно от двете.

Защо е така? Мисля, че има две динамики в действие, пише авторът. Първата е това, което аз наричам двете страни на американската мечта. Данните показват, че американците се възприемат като по-мобилни по социалната стълбица от хората от други западни държави (в действителност е обратното) и е по-вероятно да кажат, че упоритата работа е от съществено значение за постигане на успех в живота. Това са амбициозни, меритократични вярвания, но обратната страна е, че американците също така са най-склонни да кажат, че хората с ниски доходи трябва сами да се измъкнат от бедността.

Ако американците гледат на екстремните доходи с повече надежда да ги достигнат, отколкото с гняв (в сравнение с хората в други страни), това може да обясни реакциите им на статията за неравенството. Ако неравенството се възприема като възможност, американската мечта прави обществото в САЩ по-толерантно към големите различия.

Втората динамика, изтъкната от Кълпепър и неговите съавтори, е недоверието на американците към правителството и по-специално тяхното убеждение, че то е неефективно.

Изминаха повече от 42 години, откакто Роналд Рейгън заяви на американците в своята реч при встъпването си в длъжност през 1981 г., че „правителството не е решението на нашия проблем; то самото е нашият проблем” - и изглежда, че нацията е приела думите му присърце.

Макар американците да са най-склонни да кажат, че неравенството при доходите в тяхната страна е несправедливо, по-малко от половината виждат това като отговорност на правителството. В Обединеното кралство, Франция и Германия този дял е две трети или повече. Докато други общества гледат на неравенството като нещо, което застига хората и трябва да се преодолее, като им се помага, американците го виждат като нещо, за което хората сами са отговорни.

Трагедията тук е, че американската мечта продължава да се изплъзва на толкова много. САЩ се борят с по-голяма крайна бедност от която и да е от споменатите пет страни с по-колективистични нагласи. Според Международната програма за социални проучвания американците са най-склонни да кажат, че им се налага да пропускат ядене, защото нямат достатъчно пари за храна. Това откритие се потвърждава от най-новите резултати от Програмата за международно оценяване на учениците (PISA), според които едно от осем деца в САЩ пропуска хранене поне веднъж месечно.

Всичко това говори за едно от фундаменталните напрежения в американското общество: дали изключителното богатство и изключителните трудности са двете страни на една и съща монета? Културата на стремеж и индивидуална отговорност несъмнено стимулира предприемачеството и генерирането на богатство, но също така изглежда поражда апатия към неравенството и особено към намесата на правителството, оставяйки най-бедните на произвола на съдбата, завършва Бърн-Мърдок.