Приключи ли периодът на сравнително бърз икономически растеж в Китай? Това беше фокусът на предната ми статия, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф. Отговорът, твърдях аз, беше, че той все още има потенциала да навакса стандарта на живот на най-богатите страни в света, защото остава сравнително беден. Но това не означава, че ще го направи. Страната се сблъсква с големи пречки пред продължаващия си успех. В тази статия ще разгледам едно от най-важните подобни препятствия: „недостатъчното потребление“.
Последните две десетилетия би трябвало да са загърбили мнението, че икономиките естествено клонят към пълна заетост. Напротив, прекомерната склонност към спестяване може да генерира хронично недостатъчно търсене, което трябва да бъде компенсирано от експанзионистична парична и фискална политика - въпреки че тези „решения“ могат да генерират други проблеми. Анализът на глобалната финансова криза от 2007-09 г. в книгата ми „Промените и сътресенията“ до голяма степен се основаваше на тази логика, пише авторът. Отбелязах също, че излишните спестявания играят централна роля в относителното икономическо западане на Япония. Излишните спестявания на Германия пък изиграха основна роля в кризата в еврозоната.
Историята на Китай е подобна, но в по-голям мащаб. Неговите брутни национални спестявания достигнаха своя връх от 52 процента от БВП през 2008 г. През 2019 г., преди да удари ковид, все още бяха 44 процента. Преди 2008 г. почти една пета от тези огромни спестявания отиваха в излишъка по текущата сметка на Китай. След кризата подобни излишъци станаха политически и икономически неприемливи. Алтернативата се оказа още по-високи инвестиции, голяма част от които в имоти. Брутните инвестиции нараснаха от 40 на 46 процента от БВП от 2007 г. до 2012 г.
Но това увеличение на инвестициите съвпадна с подчертан спад в темпа на растеж. Тази комбинация може да бъде показана чрез промени в „коефициента на нарастване на капиталовата продукция“ - съотношението на инвестициите към темпа на растеж. Това се повиши значително, от ниско ниво от 3% през 2007 г. до връх преди ковид от 7% през 2019 г. То показва подчертан спад на възвръщаемостта на инвестициите. Междувременно, както отбелязах в предната статия, пише Уулф, съотношението на дълга скочи, добавяйки финансова нестабилност към картината.
Още през 2007 г. Уън Дзябао, тогавашен премиер, предупреди, че китайската икономика е „нестабилна, небалансирана, некоординирана и неустойчива“. Той беше прав. Майкъл Петис от Училището по мениджмънт Гуангхуа към Пекинския университет е излагал същия аргумент в подробности в много случаи.
Невъзможно е да се знае кога ще свършат неустойчивите процеси. Но това ще стане: както ни каза покойният Хърб Стийн: „Ако нещо не може да продължи вечно, то ще спре.“ Изглежда, че небалансираната китайска икономика сега е спряна от мощен срив при имотите. Според UBS започнатите нови строежи през юли са били с 65% под нивото си от втората половина на 2020 г. Швейцарската банка също така очаква продажбите на имоти и строителството да се стабилизират на 50-60% от пика, достигнат през 2020-21 г. Тъй като секторът на имотите представлява около една четвърт от икономиката на Китай, това предполага трайна слабост в търсенето и следователно нещо като японско бъдеще.
Опасността не е от огромна финансова криза: Китай е страна кредитор; дълговете му са преобладаващо в собствената му валута; и неговото правителство притежава всички важни банки. Една политика на финансова репресия би работила доста добре.
Опасността е по-скоро от хронично слабо търсене. Ще бъде невъзможно в днешната глобална среда да се генерира нито огромен бум на износа, нито постоянни излишъци по текущата сметка. Нормата на инвестициите вече е впечатляващо висока, докато растежът се забавя. Още по-високи инвестиции в неимотен капитал не могат да бъдат оправдани.
Очевидните алтернативи са по-високото публично и частно потребление. Но предвид финансовите затруднения на местните правителства, първото ще изискват по-големи разходи от централното правителство. Междувременно второто ще изисква промяна в разпределението на доходите към домакинствата. Нито едно от двете не изглежда особено вероятно. Централното правителство изглежда твърде плахо, за да предприеме такива драстични стъпки.
Основната реалност на китайската икономика е, че потреблението на домакинствата е само около 40 процента от БВП. Да, това е отчасти защото процентът на спестявания на домакинствата е бил средно около 35 процента от разполагаемия им доход в годините преди ковид. Но още повече защото разполагаемите доходи на домакинствата са едва около 60 процента от БВП. Останалите 40 процента се натрупват към други институции, а именно държавни органи, държавни предприятия и частни корпорации. Процентът на спестявания на тези субекти изглежда е бил около 60 процента от общите доходи. Това засенчва прехвалената норма на спестяване на домакинствата.
Китай всъщност е хипер-капиталистически. Огромна част от националния доход отива при контролиращите капитала и се спестява от тях. По време на по-ранния период на хипер-растеж това работеше добре. Но сега спестяванията са много по-големи от нивото, което може да бъде използвано продуктивно.
Доходът сега трябва да се натрупва към тези, които ще го харчат. Това би генерирало по-висок ръст на потреблението в средносрочен план и по-високи нива на потребление в дългосрочен, като по този начин ще осигури солидна основа за бъдещо разширяване на вътрешното търсене. Но това ще изисква преразпределение на доходите и активите към обикновените хора, заедно със значително изместване на фокуса на публичните разходи. То също така ще изисква ранно преструктуриране на неизплатените дългове.
Това изглежда като решаващ момент в съвременната икономическа история на Китай. Ако правителството осъзнае, че старият модел на големи спестявания и високи инвестиции е разбит, то може да генерира приличен растеж с по-балансирана икономика, движена от потребителите. Норма на спестяване от, да речем, 30-35 процента от БВП би била достатъчна. Но за да се постигне нещо подобно, трябва да се направят революционни промени в разпределението на доходите и приоритетите на правителството. Това би било добре за Китай. Той може да избегне японския капан. Но дали ще го направи?