Илюзията за просперитета – какво се случва с парите ни? 

Във фоайето на Европейската централна банка в квартал Остенде във Франкфурт е постлан дълъг син килим. Лъчите на залязващото слънце се отразяват в стъклените фасади на модерната кула на централата на ЕЦБ, докато председателят Кристин Лагард приема многобройните си гости и ги придружава по синия килим: нейните предшественици Марио Драги и Жан-Клод Трише са тук; поканата са приели германският канцлер Олаф Шолц, ръководителят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, както и президентът на Бундесбанк Йоахим Нагел.

Ръководителят на ЕЦБ покани гостите си да отпразнуват 25-ия рожден ден на институцията. Поводът беше тържествен, а жена от Украйна изпя европейския химн. Лагард разряза квадратна бяла торта с манго заедно с Драги и Трише. Произнасят се и официални речи. 

Лагард цитира Хелмут Кол, подчертава мирната мисия на общата валута, преразказва заслужената история на интеграцията на „необратимото евро", но също така назовава многото големи кризи от раждането му през 1999 г.: интернет балона, финансовата криза и дълговата криза, пандемията - и, разбира се, войната в Украйна.

И канцлерът намери добри думи: Европейската централна банка и еврото са създали добра традиция, а общата валута е „убежище за стабилност". Това отговаря на кредото на това събитие вечерта на 24 май: „Стабилността е нашата страст".

Но точно тук започват проблемите. Защото, след като през 2021 г. инфлацията се завърна с бум и трясък след десетилетие и половина отсъствие, съществуват основателни съмнения относно способността на ЕЦБ да върне инфлацията към целта си от два процента. Дали тя може да го направи без големи съпътстващи щети - без да предизвика дълбока рецесия, пореден банков трус или криза на доверието на финансовите пазари.

Ситуацията с инфлацията е критична - не само в Европа, но и в много западни индустриални държави, например в САЩ. „Централните банки далеч не са приключили с повишаването на лихвените проценти и когато димът се разсее, в обозримо бъдеще вероятно ще преобладава среда на по-високи дългосрочни лихвени проценти", предупреждава икономистът от Харвард Кенет Рогоф. Според него през следващото десетилетие инфлацията в много от индустриализираните страни по-скоро ще бъде от 3% до 3,5%, казва той пред Handelsblatt.

В интервю за Handelsblatt колегата му Маркус Брунермайер от Princeton University призовава централните банки най-сетне да окажат натиск върху правителствата да „упражняват фискални ограничения". Без дисциплина в държавните разходи борбата с инфлацията трудно може да бъде спечелена.

А вечно скептичният американски икономист Нуриел Рубини дори диагностицира „майката на всички дългови кризи". „Днешният дългов капан се слива с утрешната инфлация. Наричам това голяма стагфлационна дългова криза", казва икономистът, който предсказа както финансовата криза, така и икономическия срив след пандемията.

Всъщност положението на световната икономика е най-трудно от много време насам. Европа и САЩ преживяват икономически спад, Германия вече е в техническа рецесия с две поредни минусови тримесечия, а от Китай идват тревожни сигнали. Войната в Украйна не само застрашава енергийните доставки, особено в Европа, но и ускорява раздробяването на световната икономика на два блока: автократичен, воден от Китай, и демократичен, воден от САЩ.

Освен това постоянната политика на спасяване от началото на финансовата криза доведе до застрашително високи нива на държавния дълг. Централните банки също се изхарчиха: Тяхната готовност да предоставят евтини пари достига своя предел, тъй като сега те трябва да се занимават с истинския си мандат: осигуряване на ценова стабилност.

Всичко това означава, че световната икономика навлиза в нова фаза. Високите нива на инфлация, особено в западните индустриални страни, са недвусмислен знак за нова ера, която може да продължи по-дълго, отколкото мнозина се надяват. Някои експерти вече говорят за завръщане към нормалността и разглеждат последните 15-20 години на голяма стагнация, на ниски проценти, като изключение. Във всеки случай би било небрежно да се предположи, че познатият досега икономически режим на исторически ниски лихвени проценти и ниска инфлация ще се завърне.

Ниските лихвени проценти и високият държавен дълг винаги са били пътят на най-малкото съпротивление през последните десетилетия. Докато от началото на хилядолетието номиналният БВП в еврозоната и САЩ се е увеличил съответно с 90% и 118%, държавният дълг в еврозоната е нараснал със 167%, а в САЩ - с цели 276%. В същото време паричното предлагане М3 в Европа - широкодостъпните пари - нарасна с 236%. 

Но сега всички плащат сметката за тази постоянна фискална и парична спасителна политика - под формата на по-високи цени. И така, със завръщането на инфлацията свърши ли голямата игра, която централните банки, държавите, а също и финансиращите ги банки, на които не се налага да държат собствен капитал за уж сигурните държавни облигации, удължаваха почти на воля в продължение на почти две десетилетия?

Дали правителствата и централните банки създадоха илюзия за просперитет с обещанията си за пълно покритие, която няма никаква основа в реалната икономика? Погледът към бъдещето разкрива преди всичко едно: нещата не могат да продължават така, а новото начало със сигурност предлага възможности.