В лаборатория в Колидж Стейшън (Тексас) през 1990 г. шест плъха натискат лостове и пият бира и тоник, когато им пуснат. Те участват в търсенето на неуловима плячка: т. нар. "стока на Гифън", пише колумнистът на Financial Times Тим Харфърд.
Робърт Гифън е роден в графство Ланаркшър (Англия) през 1837 г., годината на възкачването на престола на кралица Виктория. Той ще стане последователно помощник-редактор в списание Economist, главен статистик в Борда по търговия, президент на Кралското статистическо дружество и съосновател на Кралското икономическо дружество. Наистина виден викторианец, макар че един биограф отбелязва: „Той беше една от тези фигури, чиято немалка сила и престиж изглеждат непропорционални на действителния им принос към икономическата наука.“ Упс!
И все пак името на Гифън е известно на всеки студент по икономика. Това не се дължи на публикуваните от него изследвания, а на мисловен експеримент, достигнал до неговия съвременник Алфред Маршал (един от най-влиятелните икономисти в историята – бел. прев.), който го е поместил в своя христоматиен учебник „Принципи на икономиката“. Идеята в експеримента е, че определени стоки може да се консумират повече, когато цените им се повишат.
Ето как си го представях, когато бях беден студент, пише Харфърд. Основната ми храна беше печен картоф със сирене или майонеза от риба тон, купен от близкия фургон за кебап. Представете си, че цената на картофите се повиши. Обикновено би се очаквало да купувам по-малко картофи и повече от нещо друго.
Проблемът е, че всичко останало е поскъпнало повече от картофите. Тъй като бюджетът ми беше ограничен, не можех да си позволя лукса на топинга със сирене и риба тон. Липсващите калории биха дошли от… повече картофи.
В този пример картофите са „стока на Гифън“. Картофите бяха основна част от моето хранене; когато цената им се повиши, аз фактически обеднях и преминах към най-евтините храни в сравнителен план, а те бяха… картофите.
Разбира се, това всъщност не се случи. Никога не съм бил толкова беден, пише авторът. В продължение на около век икономистите търсеха реални примери за стоки на Гифън и не ги намираха до 1990 г., когато икономистите Реймънд Баталио, Джон Кейгъл и Карл Коугът демонстрираха поведението на Гифън чрез лабораторни плъхове.
Изследователите предлагали на плъховете вода с аромат на хинин, която плъховете не харесвали, и бира от корени, която обичали. Реалните цени на тези напитки били променяни чрез регулиране на обема, който се освобождава всеки път, когато плъхът натисне лост. Бирата била „скъпа“, защото се раздавала на по-малки порции. И се оказало възможно да се провокира поведение на Гифън: когато по-евтината хининова вода „поскъпвала“, плъховете все още пиели от нея, намалявайки станалата по-луксозна бира.
Дали стоките на Гифън са нещо повече от теоретична абстракция? Не съвсем. В крайна сметка икономистите Робърт Дженсън, Ноулън Милър и Сангуей Уан използваха както данни за общественото здраве, така и полеви експерименти, за да демонстрират, че в най-бедните части на Хунан (Китай), оризът е стока на Гифън. Както Дженсън написа през 2008 г., „Смешно е, че хората са търсили поведението на Гифен на причудливи места, като се оказва, че то може да се открие в най-широко консумираната храна в най-многолюдната нация в историята на човечеството.“
Стоките на Гифън ни учат също на нещо важно за въздействието на повишаването на цените върху най-бедните хора. Един от най-основните уроци в икономиката е, че хората реагират на повишаването на цените, като намират по-евтини опции. Ако ябълките са скъпи тази седмица, купувайте портокали; когато цената на портокалите се покачи, а тази на ябълките падне - преминете отново към ябълки. Ако шоуто в Уест Енд (театралният квартал на Лондон – бел. прев.) е твърде скъпо, отидете на кино. Ако киното струва много, гледайте телевизия. Не е нужно да плащате по-високи цени; можете да изберете по-евтина алтернатива.
Инфлацията винаги е малко по-ниска, отколкото изглежда, след като се отчетат тези продуктови замествания. Но една група хора не могат да играят тази игра: тези, които вече разчитат на най-евтините артикули, няма къде да избягат от покачването на цените.
Така че не хининовата вода в тексаската лаборатория или оризът в Хунан ме накараха да мисля напоследък за стоките на Гифън, а тревожното покачване на цената на сандвича със салата със сирене, пише авторът. Последните данни от Обединеното кралство показват, че нарязаният бял хляб е поскъпнал с 29 на сто през последните 12 месеца, доматите - с 16%, маслото - с 30%, сиренето чедър с 42%, а краставиците - с 55%. (Същевременно средната инфлация е малко над 10 процента.)
Не твърдя, че сиренето чедър е от насъщно значение за живота; нито пък, че е стока на Гифън, отбелязва Харфърд. Но основните хранителни продукти са подобни стоки. Те са последното убежище на хора, които не могат да си позволят по-луксозни неща.
Активистите по въпросите на хранителната бедност - най-вече Джак Монроу - твърдят, че цената на тези основни продукти се е повишила много по-бързо от общия темп на инфлация. Както писах и преди, посочва авторът, трудно е да съм сигурен дали това е вярно. Националната статистическа служба на Великобритания (ONS) обикновено се фокусира върху най-популярните продукти, а не върху най-евтините сделки, така че релевантните данни са неравномерни и експериментални.
Независимо дали инфлацията е по-висока за най-бедните домакинства, това, което не подлежи на съмнение, е, че тя удря тях най-тежко. Това е както защото са по-уязвими, така и защото имат по-малко пространство за маневриране, докато обмислят възможностите си пред щандовете в супермаркета.
Главният икономист на Английската централна банка (АЦБ) Хю Пил наскоро каза, че „всички сме по-зле“. Може би е така. Но някои от нас са по-зле от други.