Да отговорят реципрочно или не? Това е въпросът за лидерите на ЕС, докато се опитват да се споразумеят как да реагират на Закона за намаляване на инфлацията (IRA) в САЩ, закъснелия, но силен ангажимент на Вашингтон да субсидира зеления преход, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сандбу.
В Европа има разногласие. Френски и германски министри искат нова зелена индустриална политика, а президентът на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен призова за „наш европейски IRA“. Пестеливите Швеция и Холандия обаче се противопоставят на допълнителните субсидии. Самата ЕК е разделена относно това доколко интервенционистка трябва да бъде. Тя осъди най-крайните прояви на протекционизъм от САЩ и обеща да разхлаби донякъде правилата за субсидиите. „Суверенен фонд“ за субсидии на ниво ЕС е одобрен от президента на Европейския съвет Шарл Мишел, но е силно оспорван сред държавите-членки.
Всички несъгласия се въртят около това коя от две опасности е по-голямата: конкурентната заплаха за индустрията на ЕС или влизането в надпревара за субсидии? Проблемът за адекватното вземане на решения е, че и двете „опасности“ са несъстоятелни.
Да се гледа на разходите на САЩ за екологизиране на енергетиката, индустрията и транспорта им като на заплаха, разкрива европейски комплекс за малоценност. Истинската заплаха е САЩ да не изпълнят закъснялото си намерение за адресиране на климатичните промени. Тъй като споровете около тавана на дълга препятстват способността на Вашингтон да харчи дори това, което вече е предвидил в бюджета си, е неуместно да се страхуваме, че Америка прави твърде много.
Европейските лидери вече се тревожат, че интернет услугите са доминирани от американски гиганти. Но ако европейският бизнес движи зелената технологична трансформация на Америка, защо да не приветстват това развитие? Или биха предпочели обратното? Със сигурност не, като виждаме как се притесняват от амбициозното изграждане на заводи за батерии в ЕС от Китай. Никой със здрав ум не би си помислил, че това заплашва китайската конкурентоспособност.
Мълчаливата презумпция е, че европейските компании могат да инвестират само на едно място и ако това място е Америка, тогава европейските икономики ще изостанат (въпреки че това не важи за европейските акционери). Но идеята, че има ограничен обем инвестиции в света, е заблуда. Дори да е вярна за ограничени откъм капитал компании, тя не е вярна като цяло. Ако твърде малко капитали текат към европейската икономика, това е негативният ефект на вътрешните политики, които твърде дълго водеха до излишък от износ, а не до по-високи вътрешни инвестиции.
Задачата не е да се спре европейска компания да построи вятърен парк, фабрика за батерии или завод за електрически превозни средства в САЩ, а да се гарантира, че такива ще се изграждат и в Европа. Стария континент разполага с необходимите средства за това: твърд ангажимент за постепенно премахване на въглеродно-интензивните дейности, система за ценообразуване на въглерода, скоро въглероден граничен данък и - да - субсидии, които варират от фонда за възстановяване след Covid до финансирани от ЕС „важни проекти от общ европейски интерес“ в сектори като батерии и водород.
Това, от което ЕС се нуждае, е да направи тези инструменти по-ефективни, по-бързо достъпни и по-добре финансирани. По-нататъшното повишаване на цената на емисиите, като същевременно се субсидира в по-голяма степен тази на декарбонизацията, ще ускори необходимите инвестиции, със или без IRA. Това означава разширяване на политиките за ценообразуване на въглерода и за данъците върху него. Но то също означава увеличаване на публичните средства за научни изследвания, капацитет и производство.
Скептиците по отношение на новите фондове са прави, че приоритетът е парите, които вече са предоставени, да бъдат изхарчени по-бързо. Но те не трябва да се противопоставят на повече субсидии. За разлика от някои други сектори, които разчитат на субсидии, като полупроводниците, светът далеч не е преситен от зелени технологии и инфраструктура. Изменението на климата е най-големият пазарен провал, който светът някога е виждал, и надпреварата за субсидии в зелените технологии и безвъглеродната енергия би била позитивна, а не негативна надпревара. Възприемането от Европа на ценообразуването на въглеродните емисии означава, че подобни субсидии могат да имат по-голям ефект, отколкото от другата страна на Атлантика.
Най-основателното оплакване на бизнеса е, че финансовата подкрепа на Европа е твърде тромава, докато данъчните кредити в американски стил са фактически автоматични. Данъчните кредити не са магическа пръчка: те само помагат на компании, които са в състояние да плащат данъци, което облагодетелства утвърдените играчи пред новодошлите; но са бързи и лесни. ЕС е ограничен, тъй като данъците остават национален прерогатив. Все пак членовете му могат да третират зелените инвестиции много по-благоприятно в своите данъчни кодекси. Бързото усилие на ЕС за координиране и насърчаване на подобни действия чрез по-качествена държавна помощ и фискални правила би било добра идея.
Работата на лидерите на ЕС е да направят бизнеса уверен в един голям и разрастващ се пазар за зелени решения. Няма причина IRA да е пречка за това.