Ръстът на заплатите не е инфлационен проблем

Повече от година всяко ново публикуване на данни за инфлацията изглеждаше изненадващо за наблюдателите. Но през последните месеци изненадата беше че данните са по-ниски от очакваното, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сандбу.

В Обединеното кралство, САЩ и еврозоната последните данни за инфлацията бяха значително под прогнозираното. В САЩ, които водеха инфлационния танц през последните 20 месеца, ръстът на цените достигна своя връх през юни. Оттогава цените на енергията за американските потребители паднаха рязко. Международните цени на петрола, газа и храните също се понижиха съществено от лятото насам.

Ако подобно развитие продължи, този силно опорочен етикет „преходна“ отново ще бъде изкушаващо описание на инфлацията. Динамиката на цените ще се е държала точно както може да се очаква от поредицата от еднократни относителни ценови шокове, през които светът премина.

Тези шокове включваха огромния фокус на потребителите в САЩ към купуване на стоки, а не услуги; прекъсванията на веригата за доставки от Шънджън до Суец; повишаването на цените на храните и енергията в края на 2021 г. – в ретроспекция, свързано със забавянето на газовите потоци към Европа от Владимир Путин; и, разбира се, нападението на Русия срещу Украйна и по-нататъшното използване като оръжие на търговията с енергия и храни.

Така че наближаваме времето, когато комбинираните инфлационни ефекти от еднократните шокове изчезват или се обръщат. Това ще бъде часът на истината. Едва тогава и при условие, че няма нови сътресения, ще разберем дали самоподдържащият се ценови натиск се е вкоренил - което е предпоставката за продължаващото затягане на монетарната политика от централните банки.

Федералният резерв вече прогнозира инфлация от само 3,1 процента, а Европейската централна банка - 3,6 процента, през следващите 12 месеца. Не можем да изключим тя дори да е по-ниска от предвижданото. След това централните банки ще адресират икономиката, за да се справят с вчерашните проблеми, след година на тежка криза с издръжката на живота и на фона на рязкото намаляване на заетостта и растежа на доходите, ако не и на рецесия.

Въпреки това Фед и ЕЦБ избраха този момент, за да сигнализират за по-ястребова позиция, като наскоро ни казаха да очакваме по-висок „терминален лихвен процент“ – ставката, която възнамеряват да достигнат преди да спрат да затягат курса. Засрамени от по-високата от очакваното инфлация, централните банки са изправени пред противоположния риск, насърчавани от много икономисти. Оливие Бланшар от института Питърсън предупреди, че спадащата инфлация е „фалшива зора“, така че централните банки „не могат да се отпускат“.

Защо е този страх от добрите новини? От двете страни на Атлантика ястребите настояват, че „основната“ инфлация (изключваща храните и енергията) остава твърде висока. Но потребителите се сблъскват с общото, а не с основното ценово ниво. Аргументът вероятно е, че спадащата обща инфлация няма да намали основната, въпреки че нарастващата обща инфлация бе това, което дръпна основната нагоре.

Причината за този асиметричен песимизъм е, че заплатите растат по-бързо, отколкото в нормални времена, особено в САЩ. Но централните банки трябва да покажат, че претеглят и аргументите защо това не е непременно инфлационно, ако не искат да бъдат възприемани като мислещи, че всеки ръст на заплатите е лош.

Един такъв аргумент е, че ако заплатите са се повишили в отговор на по-високите цени, те би трябвало да се забавят със спадането на инфлацията. Друг аргумент е, че тъй като делът на печалбата в националния доход нарасна за сметка на този на заплатите, компаниите могат да приемат по-високи възнаграждения.

Но най-важният аргумент е, че след пандемията сме в неизследваните води на дълбоко преструктуриране на пазара на труда. Ново изследване на икономистите Дейвид Отър, Ариндраджит Дубе и Ани МакГрю показва как сегашният ръст на заплатите в САЩ, най-силен (и над инфлацията) за нископлатените, отразява ускорен темп на смяна на работните места. Пандемичните сътресения и политиките за подкрепа означаваха, че много повече хора намират нови работодатели, които могат да си позволят да им плащат по-висока заплата.

Това би трябвало да има огромно значение за паричната политика. „Инфлацията“ на заплатите поради това, че хората намират по-продуктивни работни места в по-продуктивни компании, със сигурност не е вредна инфлация. По-високата производителност би трябвало сама по себе си да има дезинфлационен ефект върху цените. И все пак тази възможност изглежда далеч от умовете и със сигурност от думите на централните банкери.

Европейските пазари на труда може да се държат различно. Но финансовите условия в САЩ определят ритъма на глобалната икономика, така че всякакви незабелязани дезинфлационни сили там скоро ще станат релевантни и другаде.

Централните банкери се чувстват удобно да бъдат възприемани като хората, които развалят партито. Но от ерата на златния стандарт до днес те са били обвинявани и в нещо по-лошо: че винаги са заставали на страната на капитала в битка за разпределение на националния доход срещу работническата класа. Те трябва да внимават да не докажат правотата на критиците си.