След като подцениха инерцията на инфлацията през изминалата година, централните банкери сега се стремят да предадат посланието, че са решени да не повтарят грешките от 70-те години. И още по-добре, може да си помислите, защото онази епоха ни научи, че дългосрочната цена от позволяването на инфлацията да се вкорени далеч надхвърля краткосрочните разходи за нейното овладяване.
Но макар че настоящата заплаха от стагфлация се римува със 70-те години, по-широкият икономически и финансов контекст, когато председателят на Федералния резерв Пол Волкър започна да затяга политиката през 1979 г., се различаваше значително от днешния. Инфлацията беше много по-висока и развитите икономики изглеждаха много различно. Следователно е важно да се замислим върху вероятните нови грешки през 2020-те години, пише колумнистът на Financial Times Джон Плендър.
Най-важната разлика по отношение насочването на курса обратно към стабилни цени е свързана с огромното натрупване на дългове оттогава. В САЩ брутният публичен дълг като процент от брутния вътрешен продукт (БВП) се повиши от 34,3% през 1982 г. до 127% през 2021 г. Подобна тенденция беше очевидна из целия развит свят. Нивата на дълга в корпоративния сектор и този на домакинствата също бяха в тенденция на нарастване през този период. Но защо?
Една от фундаменталните причини беше шокът от страна на предлагането, при който Китай, Индия и Източна Европа се присъединиха към световната икономика, поевтинявайки труда спрямо капитала. Това доведе до по-малко инвестиции и по-слабо търсене в развитите икономики. Централните банки компенсираха това с по-хлабава парична политика, която изкриви цените на активите нагоре спрямо цените на стоките, като същевременно обезпечи растежа, зависим от дълга. Междувременно инфлацията остана потисната, което улесни централните банки да следват целите за инфлацията, въведени в ерата след Волкър.
Опасните откъм морален риск ниски лихвени проценти насърчиха по-нататъшното заемане - ефект, който се засили след финансовата криза от 2007-09 г. на фона на изключително ниските и отрицателни лихви по света, заедно с програмите на централните банки за закупуване на активи. И тогава фискалната подкрепа по време на пандемията доведе до най-големия едногодишен скок на дълга след Втората световна война. Межународният валутен фонд (МВФ) изчислява, че публичният и нефинансовият частен дълг са се увеличили с 28 процентни пункта през 2020 г. до 256% от световния БВП.
Такова заемане беше сравнително безболезнено при изключително ниските лихви. Сега това се превръща в изтощителна уязвимост, тъй като предизвиканите от пандемията дефицити нарастват, a централните банки повишават лихвените проценти и свиват своите баланси, за да се справят с нарастващата инфлация. В публичния сектор разходите по заемите нарастват по естествен начин. Когато централните банки са се ангажирали с широкомащабни покупки на активи, по-високите лихви също така ще намалят паричните им преводи към правителствата.
Централните банки всъщност замениха дългосрочния дълг с дълг, обвързан с овърнайт лихвения процент - лихвата върху банковите резерви, който финансира закупуването на активи от тях. Банката за международни разплащания (БМР) казва, че в резултат на това в най-големите развити икономики 30-50% от търгуемия държавен дълг е на практика овърнайт. В този процес загубите от продажбата на активи, тъй като доходността на облигациите нараства, а цените падат, може да повдигнат политически неудобни въпроси относно това дали балансите на централните банки трябва да бъдат подсилени с пари на данъкоплатците.
В частния сектор по-строгите политики водят до нарастване на разходите за обслужване на дълговете, с падащи цени на жилищата и ценните книжа. Глобализацията на капиталовите потоци от 80-те години също означава, че свръхзадлъжнелите развиващи се пазари ще бъдат особено силно засегнати от повишаващите се лихви.
Промените във финансовата структура след времето на Волкър сочат към надвиснала финансова нестабилност. Растежът на непрозрачните пазари на деривати, нарастването на недостатъчно регулираните сенчести банки и регулаторната среда след кризата, която ограничава способността на банките да попълват балансите си с ценни книжа по време на стрес, са обезпокоителни характеристики на съвременните пазари. Както посочи Майкъл Хауъл от CrossBorder Capital, главната роля на финансовата система вече не е да събира депозити и да раздава заеми, а да рефинансира дълга, който поддържа глобалния растеж и потреблението. Тази сложна система все повече зависи от нестабилни обезпечения.
Успешният контрол на инфлацията изисква превантивни действия. Но централните банки декларират, че са зависими от данните и се фокусират върху инфлацията и заетостта, които са изоставащи показатели. Председателят на Фед Джером Пауъл, както повечето други централни банкери, има минимален интерес към цифрите на паричното предлагане, които са изпреварващи индикатори. Тим Конгдън от Бъкингамския университет, чиито прогнози по отношение на текущата инфлация са много по-добри от тези на централните банки, отбеляза, че растежът на широките пари в САЩ почти напълно е спрял през шестте месеца до този юли.
Имаме идеалната рецепта за парично надхвърляне и ликвидни кризи, завършва Джон Плендър.
09:24 | 16.10.22 г.
