Идва ли времето на плаващите летища?

Летищата се нуждаят от много пространство, а точно на местата, които имат най-голяма нужда от връзка със света, пространството не достига – острови и мегаполиси, пише CNN.

В търсене на решение архитектите и строителните специалисти започват да се обръщат към морето – да се отвоюват територии например. Такива технологии са използвани за разширяване на капацитета на летищата в Хонконг и Осака. Специалистите обаче отиват доста по-далеч в погледа си напред в бъдещето, като обмислят летища на плаващи платформи.

Медията припомня, че по време на Втората световна война Великобритания си прави планове за изграждане на писти върху айсберги, за да се осигури покритие за жизнените атлантическите конвои. Проектът обаче така и не се реализира, но оттогава датира концепцията за плаващото летище.

През 1995 г. 17 японски частни фирми - предимно корабостроителни и от сектора на черната металургия, образуват асоциацията за технологични изследвания Mega-Float, която се подкрепя от правителството на Япония. Целта е да се проектира и тества концепцията за плаващо летище, което ако е успешно – ще бъде изградено в Токийския залив.

Mega-Float е може би най-амбициозният опит по рода си до момента. Проектът е с писта, дълга 4 хил. м. Моделът всъщност е с по-малък мащаб – с еднокилометрова писта, като доказва, че е подходящ за експлоатация. Проектът обаче така и не е реализиран на практика, а тестовата структура е демонтирана.

Един от вариантите за изграждане на подобна структура са писти на самолетоносачи. Дори и най-големите от тях обаче са къси за съвременните самолети, затова проектанти предлагат те да се трансформират, като се махнат двигателите и по-ниските палуби, закотвят се и се окрупнят така, че да има достатъчно място за кацане на пътнически самолет. Резултатът – огромна плаваща структура, която не е нито кораб, нито остров, а цяло плаващо летище.

Предложение, подобно на Mega-Float, в момента се обсъжда в Сан Диего. Международното летище на града не разполага с достатъчно пространство, за да се разшири, затова и експерти предлагат изграждането на две нови плаващи писти. Цената на проекта обаче – около 20 млрд. долара, май се струва прекалено висока на местните власти.

Концепцията за плаващите писти на летището в Сан Диего много напомня на концепцията за плаващо летище на Тери Дринкард, американски авиационен инженер, който е провел задълбочени изследвания в тази област. Той е силно повлиян от новите технологии и материали, които вече са били тествани в изграждането на дълбоководни нефтени платформи.

Визията му е за напълно плаваща структура (аеротрополис), която да е в състояние да приема средни самолети (например моделите Boeing 737 или A320), както и да е домакин на различни икономически и изследователски дейности и технологични експерименти, както и център за възобновяема енергия, аквакултури и яхтинг.

Проектът предвижда летището да задоволява самó нуждите си от енергия чрез производство на ток от морските вълни и слънцето, както и от температурните разлики между морската вода на повърхността и в дълбините. Структурата би осигурила и база за океанографски изследвания и може да служи и като пристанище. Потенциалният й офшорен статут би могъл да привлече и други икономически дейности.

По-дръзката версия на тази концепция възражда идеята от една статия от 30-те години на ХХ век, публикувана в списание Popular Mechanics – за преодоляването на Атлантическия океан чрез верига от плаващи летища. Това ще даде възможност на всички видове самолети, включително и по-малки, да пресекат океана, като използват и не толкова прекия маршрут през Исландия и Нюфаундленд.

Най-реалистични са шансовете обаче проект за плаващо летище в бъдеще да бъде реализиран в по-топлите морета. В момента подобни проекти, но с по-малък мащаб, се оценяват от правителствата на няколко Карибски държави, които са силно зависими от въздушния транспорт. При тях липсата на пространство се усложнява заради хълмистите терени на островите.

Някои авиационни експерти обаче остават скептични за приложимостта на концепцията предвид и нейната висока цена, която ограничава драстично печалбите. Подобни проекти, които включват изграждане на писти върху морската повърхност, в момента се задвижват в Южнокитайско море, но те нямат икономически съображения, подчертава Р. У. Ман, консултант и бивш директор планиране на няколко авиокомпании.

Въпреки устойчивия темп на ръст на въздушния трафик, светът рядко е виждал преместване на летище. Това се случи в Мюнхен през 1992 г. и в Хонконг през 1998 г. В Лондон полемиката около бъдещето на летище Хийтроу – едно от най-натоварените в света, бушува от години.

Едно от най-амбициозните предложения е за преместване на летището на плаваща платформа в устието на р. Темза. Проектът е на архитекта Норман Фостър и е известен като “островът на Борис”, защото се поддържаше от бившия кмет на града Борис Джонсън. Той обаче беше отхвърлен от специалната комисия, която разглежда варианти за летището, заради цената му – 63 млрд. долара.

Друга архитектурна компания предлага най-натовареното британско летище да бъде преместено точно в средата на устието на Темза. Връзката му със сушата се предлага да е чрез подводни тунели за високоскоростни железопътни връзки. Трети проект предлага и концепцията на полдерите с цел създаване на суха, равна повърхност по подобие на отвоюваните земи от морето в Холандия.