Плашилото на дефлацията

Централните банки в целия свят се опасяват от дефлация. Те обаче всъщност не трябва да се притесняват. Страховете им са неоснователни, а манията по дефлацията е вредна, пише директорът на базирания в Брюксел Център за европейски политически изследвания Даниел Грос за онлайн изданието project-syndicate.org.

Япония е водещият пример за този страх. През 2013 г. заради десетилетния спад на цените централната банка на страната се впусна в безпрецедентна парична офанзива. И докато основната инфлация започна да се увеличава, факторите, които доведоха до това, не траяха дълго - конкурентното обезценяване на йената и увеличението на данъците, посочва Грос.

Според него страната пак се подхлъзва обратно към дефлацията. Противно на впечатленията, които се създават от съобщенията в медиите обаче, японската икономика е далеч от смъртта. Безработицата там почти изчезнала, а равнището на заетостта е на рекордно високо равнище. Разполагаемият доход на глава от населението също се увеличава постоянно.

В действителност, дори и по време на т.нар. “изгубени десетилетия” доходът а глава от населението в Япония нараства с толкова, колкото и в САЩ и Европа, а коефициентът на заетост също се повиши. Това предполага, че дефлацията може да не е чак толкова “престъпна”, колкото централните банкери изглежда, че вярват.

В САЩ и Европа също има малко признаци за икономическо бедствие вследствие на провала на централните банки да достигнат целите си за инфлация. Растежът остава стабилен, макар и не грандиозен, и заетостта нараства, посочва Грос.

Според него има два основни проблема със сегашния проблем на централните банки. Първо, те са фокусирани върху потребителските цени, което е грешна мишена. Потребителските цени падат по една проста причина: цените на енергията и суровините се сринаха с над 50 на сто в последните две години. Така или иначе този спад е временен и централните банки не трябва да гледат толкова сериозно на него.

Вместо това централните банки трябва да се фокусират върху темпа на нарастване на приходите, измерени чрез номиналния растеж на БВП - това, което има значение за силно задлъжнелите правителства и предприятия. Тази мярка показва, че няма дефлация. Дефлаторът на БВП в развитите страни се увеличава с 1-1,5% средно, а в еврозоната – с 1,2%. Това може да се окаже недостатъчно за целта на Европейската централна банка (ЕЦБ) да достигне инфлация от около 2% и не е достатъчно съществено, за да оправдае все по-агресивната употреба на парични инструменти за стимулиране на икономиката.

Нещо повече, номиналният растеж на БВП надвишава дългосрочния лихвен процент. Когато дългосрочният лихвен процент е по-висок от темпа на растеж на БВП, по-заможните могат да се натрупват богатство по-бързо от останалата част от икономиката. В момента обаче номиналният ръст на икономиката далеч надхвърля средните дългосрочни лихвени проценти, дори и в еврозоната, където се очаква номиналният ръст на БВП да достигне около 3% през тази година. Това означава, че условията за финансиране са изключително благоприятни.

Може да се очаква тези доказателства да принудят централните банки да преосмислят своите текущи опасения за дефлацията, посочва Даниел Грос. Те обаче остават ангажирани с изпълнението на техните цели за инфлацията заради убеждението, че дори лек пристъп на дефлация ще предизвика низходяща спирала заради спада на цените и намаляващото търсене. Това е втората им грешка, смята експертът.

Той признава, че е възможна дефлацонна спирала със сериозни последици. Ако реалните лихвени проценти са значително по-позитивни, търсенето може да се срине и да натисне цените до точка, достигането на която прави невъзможно обслужването на дълговете. Такава спирала допринесе за Голямата депресия в САЩ през 30-те години на ХХ век, припомня той.

Според Грос обаче в момента сме далеч от тези условия. Номиналните лихвени проценти са на нула, докато най-широките индекси на цените се увеличават, макар и леко. Като се има предвид, че условията за финансиране са толкова благоприятни, не е изненадващо, че вътрешното търсене остава стабилно. Това позволява на безработица да се върне към предкризисните дъна почти навсякъде.

Еврозоната е единствената голяма развита икономика, където безработицата остава значителна. Затова и това е единствената голяма икономика, където може да има риск от дефлация. Дори и в еврозоната обаче растежът на БВП е малко над своя потенциал. Освен това единствената причина, поради която безработицата в региона остава висока, е, че процентът на икономическа активност на работната сила продължава да нараства в целия регион. Заетостта обаче се връща към предкризисните нива. Това е точно обратното на предупрежденията за дефлационната спирала.

Популярната хипотеза за обезкуражените работници предполага, че заради рецесията те напускат работната сила. Това не се случва в Европа в момента, посочва Грос. Той заключава, че централните банки трябва да преодолеят ирационалните си страхове от дефлационната спирала и да спрат с отчаяните опити да стимулират търсенето. В противен случай те ще се окажат с прекомерно разширени баланси.