Спадащите цени всъщност си имат висока цена

Фирмите също са доволни. Наред с по-ниските сметки за енергия,  поевтиняват и редица материали - от пластмасовите бутилки до перилните препарати. Част от спестяванията отиват за потребление; цените на хранителни продукти, които са скъпи за  транспортиране и сложни за опаковане, спадат. Това са отличителни черти на един положителен шок за предлагането:  евтиният петрол означава, че икономиките могат да осигуряват  повече стоки на по-ниски цени. В сектора на услугите, който е много по-малко зависим от енергията, транспорта и произвежданите на петролна основа материали, цените все още се покачват.

За онези, които продават трайни стоки, дефлацията може да  изглежда по-обезпокоителна. Цените на новите коли във Великобритания не се променят, бавно вървят надолу в Португалия и спадат главоломно в Гърция, където нов мотор е с близо 20%  по-евтин, отколкото през 2005 година. За много икономически сектори обаче спадащите цени не са нещо ново, а начин на живот.

В еврозоната мобилните телефони, компютрите и камерите поевтиняват от едно десетилетие (в Испания телефонната техника струва с 90% по-малко, отколкото преди 10 години), така че е малко вероятно дефлацията да шокира потребителите. Дори в  Япония, където цените се понижават от години, има малко данни за отлагане на покупки.

Увеличаването на покупателната способност в резултат на кратък период на понижаване на цените е добре дошло. В богатия свят възнагражденията рядко биват повишавани въпреки огромното подобрение на ситуацията на трудовия пазар. От началото на 2010 г. над 10 милиона американци са си намерили работа с  понижаването с 40% на безработицата, чието пиково равнище надхвърли 15 милиона души. Япония отчита аналогично голямо намаление на броя на безработните от 3,6 милиона на 2,3 милиона.

Още по-добре се представя Великобритания, където безработицата се сви с 50% до едва 800 000 души. Дори болнавата еврозона добави някакви работни места. Загадката е защо увеличаването на заетостта не доведе до инфлация под формата на по-високи възнаграждения.

Равнището на безработицата в САЩ, Великобритания и Япония -  навсякъде там тя е в най-ниската си точка отпреди кризата или  още по-малка - преди щеше да доведе до повишаване на трудовите възнаграждения. И в трите страни обаче се увеличи броят на  наетите под несигурна форма: на хората на частичен или непълен работен ден, които биха работили повече часове, ако имаха възможност. По-либералните договори помогнаха за създаването на гъвкава работна сила и в резултат ставаме свидетели на бум на увеличаването на непостоянните работни места - от шофьорите на Uber до хората, наемани ден за ден в строителството. Работните места може и да се увеличават, но не и относителната сила на работниците спрямо работодателите.

Отрицателните страни на тези нови гъвкави трудови пазари започват да предизвикват и ответна политическа реакция. Президентът на САЩ Барак Обама призова Конгреса да повиши минималното трудово възнаграждение в страната от 7,25 на 10,10 долара на час. Във Великобритания и двете водещи партии планиратда изяснят дали несигурните трудови договори с "нулеви часове" са незаконни. Японският премиер Шиндзо Абе съобщи неотдавна, че хората на временен трудов договор трябва да очакват същите  условия като постоянно наети колеги. При условие че тези мерки повишават възнаграждаването и разходите на фирмите, би трябвало да последва инфлация.

Дори и краткотрайна, този тип дефлация може да отслаби  икономиката. Когато инфлацията е 2%, един шеф, седящ върху купища пари, има ясен избор пред себе си: да инвестира в нещо,  което е с по-голяма възвращаемост, или да върне парите на акционерите под формата на дивиденти. Всяко от двете решения - увеличаването и на инвестициите, и на доходите на инвеститорите е добро. Когато цените обаче не се променят, шефовете, които не  са склонните да поемат рискове, разбираемо могат да задържат парите. При по-висока инфлация корпоративните пари, които достигнаха 2 трилиона долара в САЩ и 229 трилиона йени (2,1 трилиона долара) в Япония през 2014 година, ще бъдат вкарани по-бързо в употреба, пише още Economist, цитиран от БТА.

Еврозоната е различна история. Като изключим Германия, нейните  членове не направиха кой знае какво, за да повишат ефективността на своите трудови пазари; повечето имат купища неизползван капацитет. В края на 2009 г. безработицата в еврозоната бе малко под 10%, колкото и в САЩ. Оттогава обаче тя се повишава и сега е на равнище от 11%. В Гърция безработицата доближава 25%. Ще са необходими години, за да бъде преодоляно това. Дори ако Испания, която се похвали с икономически растеж от 2%, се движи  със сегашните темпове, ще са нужни осем години, за сведе безработицата в страната до ниво отпреди кризата. Онези, които търсят по-високо възнаграждение, нямат почти никаква надежда.

Затова тук рискът от дълготрайна дефлация е повод за по-голямо  безпокойство, отколкото на други места.

Ако цените продължат да спадат, тогава дълговете, фиксирани в  номинална стойност, са по-трудни за изплащане. Проведено неотдавна проучване на консултантската компания McKinsey проследи целия дълг - на държавата, домакинствата и корпорациите - в периода 2007-2014 година. Икономиките от еврозоната са с най-тежко бреме, като задълженията са нараснали с 55% от брутния вътрешен продукт (БВП) или повече в пет изпаднали в затруднено положение страни от периферията и три от ядрото. Ако доходите  намаляват последователно, тези дългове може да станат невъзможни за изплащане.

Все пак централните банки най-накрая се впускат в действие.

Европейската централна банка (ЕЦБ) влезе късно в играта на  количественото облекчаване (КО), но през март ще започне да печата пари, за да купува държавни дългове. Bank of Japan е  поела ангажимент за толкова КО, колкото е необходимо, за да бъде повишена отново инфлацията до равнище от 2%. Една нова и радикална политика - отрицателните лихвени проценти - става модерна, като централните банки на скандинавски страни последваха ЕЦБ в тази посока. Ако тези опити се провалят, тогава радостта от евтината храна и гориво ще е краткотрайна, тъй като затъналите в дългове икономики ще използват всички пари, които  спестят от спадащите цени, за да се разплащат с кредиторите си.