Справедливи ли са исканията за необлагаем минимум и гъвкав ДДС?*

Вече няколко седмици няколко организации събират подписи и подкрепа за своята инициатива за данъчна справедливост с две прости искания – въвеждане на необлагаем мининум за първите 460 лева от трудовия доход, както и диференцирано ДДС за някои стоки от първа необходимост² .

В своята същност две меки искания, които под една или друга форма са приложени във всички страни от Европейския съюз – към които се надявамe скоро да се доближим. Две искания, които също така отразяват повика на времето, след като бурната 2016 г., както и тенденциите от последните години породиха множество въпроси за това какво е честно и дали всички печелят от икономическия растеж³. Вместо предложението да породи обаче задълбочени и смислени разговори, като например какви трябва да са насоките на икономическата политика в България в крачка с модерните световни тенденции, както и за това в какво общество искаме да живеем, то изведнъж се появиха голям брой агресивни реакции, които изглеждат необосновани и звучат сякаш не от това десетилетие. И обвинения, че такива искания били нахални и популистки. 

Но нека оставим реториката настрана. Тезата да се отърсим от идеята за справедливост показва един догматизъм, който противоречи на рационалната логика, на аргументирания анализ – с други думи не е нито научна, нито умна. Налага се идеята, че справедливостта – в този случай нейното измерение е разпределението на доходите – е само някаква морална величина, която няма общо с икономическите процеси или дори им пречи. Идеята, че разпределението на доходите е от второстепенно значение, обаче, звучи ретро през 2017-та и не отговаря на реалните дебати на времето или пък показва нарочното им отбягване. Не е нужно да целим пълно равенство, което би навредило на мотивацията, за да признаем, че прекомерните нива на неравенство и липсата на социална мобилност могат да са вредни за обществото и за икономиката. Такова разбиране беше модерно през 80-те и 90-те години, но през 2017-а звучи твърде остаряло.

Истина е, че дълго време разпределението на доходите и на богатството беше тема игнорирана в макроикономиката. Най-вероятно това е заради допускането, че разпределението няма голямо значение за крайните макро резултати и че теорията на просмукването (на икономическия растеж) е правилният подход в икономическата политика. Тези виждания бяха грешни и кризата разби и двете твърдения.

Икономическите неравенства представляват определящото предизвикателство на нашето време, за една развита икономика и за една демокрация.

В прекалено много страни, икономическият растеж не успя да повдигне малките лодки (както беше предсказано от теорията) – докато огромните яхти яздеха вълните и се наслаждаваха на вятъра в тяхна полза. В прекалено много случаи, бедните и средната класа стигат до заключението, че усърдната работа и решимостта не са достатъчни за да ги задържат на повърхността. Затова и основното послание днес е, че намаляването на прекалените неравенства – като помогнем на малките лодки – не е само морално и политически коректно, но е и икономически ефикасно.

Ако горните редове ви изглеждат популистки, защото някой някъде във Фейсбук ви е казал така, то най-вероятно четете грешните хора. Първите изречения са от обръщението на вицепрезидента на Европейската централна банка Витор Констанцио на Годишния конгрес на Европейската Икономическа Асоциация в Лисабон през август тази година⁴. Втората част е от визитата на Барак Обама в Атина в края на 2016, последната му реч в чужбина⁵. А последният абзац е от реч на Кристин Лагард, изпълнителен директор на МВФ, изнесена в Брюксел през 2015⁶.

Социалната справедливост е важна тема, не просто абстрактна морална концепция. Затова и все по-често в последните години разпределението на доходите е в центъра на икономическите дискусии и се говори за инклузивен растеж, който да се усеща от голямата част от населението – именно защото това носи и огромни икономически позитиви. В същото време, икономическата политика, част от която е данъчната и политиката по доходите, има значима роля за да гарантира, че големи групи хора от населението усещат подобрението на своя стандарт.

Това е и основната теза на най-значимата икономическа книга на последното десетилетие – “Капиталът в 21-ви век” на Томас Пикети⁷. В едно от новите им изследвания, Пикети и колегите му показват как между 1978 г. и 2015 г.⁸, средно за цялото население на САЩ реалните доходи са нараснали с 59 %. Но докато доходите на 1 % са се повишили със 198 %, то тези на долните 50 % от населението – т.е. на бедните и не малка част от средната класа, не са се увеличили, а дори са намалели с 1 %. С други думи, тези хора не са усетили в доходите си нищо от общия икономически растеж. Във Франция от друга страна, където са в сила доста по-егалитарни политики, растежът е разпределен по-равно и долните 50 % от населението са наблюдавали 39 % растеж на доходите си – колкото е и средностатическия за цялото население. Нямаме подобни данни за България, но дали когато получим такива, няма да видим развитие, в което доходите на голямата част от населението бавно се мърдат, докато тези на върха растат неконтролируемо. За да избегнем това са нужни правилните политики. Почти регресивната данъчна система, в която при включени и всички осигуровки, хората с най-високи доходи плащат по-нисък процент от доходите си отколкото един учител или майка на минимална работна заплата, означава, че бюджетът се пълни от голямата част от населението, която иначе би могла да изразходва парите си за потребление и да ги влага отново в икономиката. Някои дори се хвалят, че това била и идеята – според тях „бедният да носи богатия“ е честно.