След финансовата криза 2007–2009г. в полезрението на световната икономическа общност влезе австрийската икономическа школа.
От една страна тя доби кредит на доверие в успешното тълкувание и предсказанието на кризата, стана актуална и интересна с аналитичната си мaтрица.
От друга страна обаче бе обвинена в догматичност, а нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман непрестанно влиза в полемика с нейни представители. Причината: отказът й да прилага методите на точните науки като физиката към социалните науки като икономиката, например.
Подход, който неизбежно я противопоставя в някакъв смисъл на преобладаващата мода в мейнстрийм академичните среди през последните 6–7 десетилетия — а именно опитът да се измерва, тества, моделира човешкото поведение и икономическият процес.
Тук накратко ще се опитаме да щрихираме основните й принципи — поне на последователите на Лудвиг фон Мизес, — позиционирайки я в света на икономическите идеи.
Малко предистория
„Австрийска школа” е саркастичното наименование, което в края на 19-ти век „Немската историческа школа” дава на последователите на Карл Менгер — преобладаващо австро-унгарци, работещи и развиващи идеите си във Виена, интелектуалния център на Европа по това време.
Кой е Карл Менгер?
Менгер е бащата на т. нар. „Революция на пределната полезност” и основоположник на интелектуалната традиция, превърнала се впоследствие в „австрийската икономическа школа”.
В своята книга „Принципи на икономиката”, 1871г., той решава „парадокса на стойността”, който препъва класическите икономисти до този момент. Как и защо диамантът е по-скъп от водата при положение, че тя е по-„полезна” и важна за човека и живота му?
Менгер отговаря: хората никога не избират въз основа на ползата от цял клас блага, а само на отделни, дискреционни единици от него. Колкото по-oскъдно е дадено благо (ако е считано за такова) — толкова е по-ценно. Конкретните единици диаманти са много по-оскъдни от водата — следователно цената им е по-висока, изразявайки индивидуалните скали на предпочитанията на играчите чрез цените.
Обратно в пустинята, където водата може да е крайно оскъдна — цената ѝ в диаманти може да се окаже стратосферна. С една дума — стойността е субективна и зависи от предпочитанията на потребителя, а не както са считали до този момент класическите икономисти — от трудът, въплътен в производството стоката. Теория по-късно припозната от Карл Маркс като „трудова теория на стойността”.