През март България пласира три емисии еврооблигации на международните пазари на обща стойност около 3,1 млрд. евро. Емисиите бяха определени като успешни на фона на постигнатата добра доходност в сравнение с емитираните през лятото на 2014 г. 10-годишни еврооблигации за 1,5 млрд. евро. Макар че необходимостта от излизане на страната на международните финансови пазари не бе изненадваща, тя породи силен отзвук на политическата и икономическа сцена, пише в анализ Ивелина Петрова от Експертния клуб за икономика и политика (ЕКИП).
За съжаление на по-задeн план остана същината на проблема – политиката на последните няколко правителства на трупане на разходи, надвишаващи данъчните приходи (т.е. бюджетни дефицити). С успешната емисия през март казусът получи статута на временно разрешен, а вниманието на широката публика се насочи към останалите наболели икономически и социални въпроси.
Тръгването по пътя на трупване на бюджетни дефицити и увеличаване на дълговите нива е резултат на политическо планиране, което обаче се отдалечава от стремежа за превръщането на една страна в просперираща и богата икономика. Цялoто икономическо развитие се дължи на поведението на индивидите, които действат, избират, сътрудничат си, конкурират се и търгуват помежду си. Хората от едно общество усещат икономическия прогрес невинаги, когато нараства стойността на БВП, а тогава, когато бъдат задоволени техните потребности и факторите за производство бъдат използвани по най-ефективния си начин.
Увеличеното публично финансиране на сектори като здравеопазване, образование, социалното и пенсионно осигуряване и други, за каквото често чуваме призиви, не решава фундаменталния проблем. Прехвърлянето на все повече отговорност на държавата позволява на голяма част от гражданите наивно или дори безразлично да приемат негативните последици на държавното управление, използвайки в същото време оправдателната фраза „няма държава в тази страна“. Тук е мястото да отбележим, че не липсата на държавата, а именно държавната намеса е в основата на влошеното състояние и последващите негативни ефекти от функционирането на редица системи.
В този смисъл какво трябва да имаме предвид и разбираме, когато се постави акцента върху нуждата от увеличаване обема на публичните разходи?
За тази цел нека разгледаме какво представляват държавните разходи през погледа на известния представител на Австрийската икономическа школа Мъри Ротбард. Условно можем да ги разделим на две категории – трансфери и разходи „употребяващи ресурси“ (resource-using), класифицирани от Ротбард като двоична (binary) интервенция, за разлика от т. нар. „триъгълна“ интервенция. Resource-using разходите представляват използването на оскъдните ресурси от държавата за предоставянето на стоки и услуги; с други думи, това е опитът ѝ да действа като стопански субект. Трансферите, от друга страна, директно преразпределят покупателна способност от едни индивиди в полза на други.
Между тези две категории на правителствени дейности има голямо сходство. Например и двете представляват преразпределение, защото финансират заплатите на заетите в съответната операция бюрократи. И при двете е налице т.нар. ефект на изтласкването (crowding out) – държавните разходи и инвестиции изместват съществуващите частни. Съществува обаче една основна разлика – при resource-using разходите факторите за производство са използвани за постигането на държавни цели по желание и усмотрение на държавата, докато при трансферите правителството директно субсидира определени индивиди, които сами решават как да използват предоставените им средства, изкривявайки по този начин пазара.
Трансферите или държавните субсидии удължават живота на неефективните фирми за сметка на ефективните, затрудняват пренасочването на оскъдните ресурси към задоволяването на най-належащите човешки потребности. На един свободен пазар ако даден предприемач реализира загуби или не разполага с достатъчно средства, така че да покрие производствените си разходи, неговата алтернатива е да се премести в друг по-печеливш бранш или да предложи такава стока или услуга на пазара, която ще бъде оценена по-високо от потребителите.
Ако обаче правителството го субсидира, той ще продължи да функционира, но ресурсите няма да бъдат използвани по най-ефективния си начин, т.е. ще имаме разхищение на средства и погрешни инвестиции. Когато правителството спасява губещи предприятия с пари на данъкоплатците, то не само възпрепятства производството на по-качествени продукти и услуги, но и лишава работниците от по-високо възнаграждение, по-добри условия на труд и професионално развитие.
Относно втората категория правителствени разходи – т.нар. „инвестиционни разходи“ – Мъри Ротбард прави важното уточнение, че те са разходи за потребление. Правителството не разполага със собствени средства, които може да инвестира и рискува с цел реализирането на печалба. Неспособността му да действа като предприемач се свързва и с невъзможността за осъществяване на икономическото изчисление – фундаментален проблем, подчертан за първи път от друг знаков представител на Австрийската икономическа школа Лудвиг фон Мизес в Еconomic Calculation in the Socialist Commonwealth.
Единственият адекватен метод за икономическо изчисление е този, който се основава на цените, определени от пазара. На регулиран пазар механизмът на свободно договаряне и най-ефективно разпределение на публичните средства не работи, тъй като ценообразуването е или невъзможно, поради централно спуснатите цени, или неефективно, поради изкривяването на механизма.
Връщайки се към ефектите от увеличеното публично финансиране, нека погледнем дела на държавните разходи като процент от БВП на страните членки на ЕС. През последните няколко години състоянието на европейката икономика премина през етапа на раздуване на държавните финанси, трупането на бюджетни дефицити и поддържането на високи дългови нива, докато в един момент това изправи правителствата пред необходимостта от провеждане на мерки за строги икономии и свиване на разходите. Друг е въпросът къде и доколко стана факт т.нар „остеритет“. Общите правителствените разходи като процент от БВП през 2014 г. на страните членки на ЕС достигат 48,1% спрямо предкризисните нива от 46,5% през 2008 г.
Фигура 1: Общи правителствени разходи като процент от БВП за страните членки на ЕС
14:54 | 13.09.22 г.