Реиндустриализацията е новата мантра… Поредната… Тя е единствената стъпка, която води към спасението. А то е в ръцете на самите давещи се, поне според Остап Бендер в знаменитата книга на Илф и Петров. Илф и Петров са имената на двамата автори на въпросното произведение, а не името на един, както си мислят доста хора.
Предполагам, че същите те са убедени, че българската икономика без ОЦК, Химко, Кремиковци и всички планувани АЕЦ-и няма бъдеще. Добре че пазарът определя кои отрасли или компании имат потенциал, а не средностатистическия българин. Той просто се е пришил в модела на поведение тип „таксиметров шофьор“, без да се опитвам да обидя представителите на тази професия. Това е събирателен образ на човека, които разбира от всичко. Всеки се е качвал на такси и търпеливо му се е налагало да изслуша истината от последна инстанция за политиката, жените, та дори и за българския футбол. Наскоро един приятел се върна очарован от Хонконг, като първото му впечатление, което ми сподели беше, че таксиметровият шофьор там очевидно не разбира от нищо и не се налагало да чуеш вижданията му за развитието на света. Очевидно, че разликата между Китай и България не е само в размера. Но да се върнем към така галещото ухото „реиндустриализиране“ на страната и как то би могло да се случи. Според управляващите то е толкова прекрасно, че несъгласието с подобна политика граничи с национално предателство. Изгодата от него е толкова очевидна, че има притеснение дали ще има достатъчно възможности да се включи в него цялото население, пък дори и частният бизнес, и публичният сектор, и дали ще останат достатъчно места за индустриализиране. Напливът е жесток! Частният сектор няма шанс да участва в бизнес начинание без проучване на ефектите от него. Наличието на пазари, задоволяване на определено търсене, квалифициран персонал, източници на финансирания, цена на краен продукт и т.н и т.н. Собствеността задължава и поради тази причина предприемачът няма друг полезен ход освен да бъде максимално ефективен. И не само, той трябва да бъде по-ефективен от своя конкурент, чиято сянка бяга в съседният на него коридор и се опитва непрекъснато да го задмине. Предприемачът задоволява определени нужди, той няма право да строи въздушни кули. Строенето на въздушни кули е призвание на Държавата. Защо обаче политиците могат да си позволят подобни прищявки, а бизнесмените - не. В частния бизнес, когато дадена фирма прави дадена инвестиция, тя се стреми да я извърши при минимални разходи с максимална ефективност. Когато същият процес извършва държавна фирма, целта е да се свърши нещо при минимални усилия на държавния служител с максимални лични облаги за него и колегите. Естествено на гърба на данъкоплатеца. Презумпцията, че чиновниците, ръководещи подобни процеси, са патриоти, милеещи за народните пари, ваксинирани срещу всяка форма на корупция, е много наивна и историята е пълна с примери, доказващи глупостта на една подобна теория. Крахът на комунизма или социализма го доказа. Идеята е да се ограничи ролята на държавният апарат, която не е принудена нито от пазар, нито от конкуренция, нито от последващ контрол да работи ефективно. Идеята е пазарът да остави този, които предлага най-качествена услуга на най-достъпни цени. Желанието на чиновника е за повече лостове в ръцете му, с които той да влияе на този процес, да засилва ролята му в обществото, а защо не и да извлече допълнителни материални изгоди, ако може.
20:09 | 13.09.22 г.