Неравенството - не проблем, а основа на съвременното общество

Не такова е положението, за жалост, в огромната част от света, където „икономическата свобода” не съществува нито на теория, нито на практика. Бедността е само и единствено следствие от пречките пред свободните пазарни отношения да се развият, така че оскъдните производствени фактори да се използват най-оптимално, покачвайки стандарта на живот и в материален, и в личностен аспект.

Да се граби от едни и да се раздава на други не работи нито на национално, нито на международно равнище. Казусът с бедността в Африка е показателен. Вместо да се наливат милиарди и милиарди, които да пълнят джобовете на тоталитарни африкански диктатори, следва да се подпомогнат идеите, които стоят в основата на мира и високия стандарт. Правата на личността и защитата на частната собственост са единственото, което може да предизвиква спестявания, натрупани в други региони по света, да се насочат към Африканския континент. Само външни инвестиции могат преодолеят очевидния факт от реалността – че  на Черния континент няма достатъчно спестявания и капитал, с който достижения на науката и техниката да бъдат приложени, а масовото производство да доведе до нормални условия за живот за милионите африканци.

Кой печели от „политическото” разпределение на доходите?

Отбелязахме твърдението, че ножицата при доходите между най-богатите в „развитите икономика” се разтваряла. (Колкото и неточно и да е да се говори за „развити” икономики – сякаш има някакъв стадий на икономическо развитие, който веднъж достигнат автоматично пришива статута на „развита икономика”.) В същото обаче време нараства и делът от данъчните приходи, плащани от най-богатите. В САЩ, например, за 2010г., попадащите в най-високите етажи на прогресивното облагане допринасят със 70 процента за всички федерални постъпления. Истината обаче е, че  в крайна сметка т. н. „средна класа” плаща за всички – нетен данъчен донор е и за „най-бедните” и „за най-богатите”, дондуркани и глезени от политическата каста и „политическите разпределените доходи”.

Най-много печелят политиците, естествено. Практически политиците и бюрократите не плащат данъци – който твърди обратното се подвежда от счетоводната заблуда, че един политик трябвало да взема 2000лв., а без данъци – получава 1500-1600лв.. Истината е, че той не плаща данъци, а взема 1500-1600лв. „чисто” от изработилите реален доход в икономиката. Както видяхме, колосалните са и паричните ползи за близките финансови посредници, фирмите близки до властта, печелещи обществените поръчки и въобще цялото срастване на бизнес с държава, за сметка на естествения икономически пазарен процес.

Прогресивното данъчно облагане

В  отговор на „проблема с неравенството” често се прибягва до данъчната „панацея” - прогресивното данъчно облагане. Колкото по-висок е доходът на даден икономически субект, толкова по-голяма относителна част от него се иззема, посредством данъците.

Целите: изравняване на доходите, повече приходи в хазната за харчлък, социална справедливост, увеличено потребление.

Прогресията при облагането на дохода, изкаран с труд, е защитавана от не един и двама „богаташи”, което едва ли не го легитимира. (Уорън Бъфет е чудесен пример).  И това донякъде е нормално – когато голяма част доходите са от капиталови печалби и спекула на финансовите пазари, когато компаниите и банките, в които си инвестирал, са спасявани, субсидирани и рекапитализирани... Няма как да изпитваш уважение към способностите и доходите, изкарани по „старомодния” начин, както го наричан Мъри Родбарт, а именно: чрез труд.

Няма нищо справедливо в това държавата да третира различно гражданите си. Нито има гаранция, че като се преразпредели доходът от хората с по-висок доход към тези с по-нисък потреблението ще се увеличи. Вече казахме, че потреблението не води до икономически растеж, какъвто много често целят предлагащите идея по спорният модел на лорд Кейнс. Презумпцията е, че богатите потребяват относително малка част авоарите си, а другото спестяват/инвестират или, недай си Боже, просто увеличават кешовите си баланси, което е и кошмарът на Кейнс. В това има доза истината, но и емпириката го поставя под съмнение.