Автор: Павел Бандилов
През 1844 г. на бял свят излиза безсмъртното произведение на Александър Дюма “Граф Монте Кристо”. Освен с художествените качества, с които предизвиква нечуван успех, това е може би и първата книга, в която са описани борсова спекулация и влиянието на вътрешната информация. Романът пресъздава събитията от 1815-1838 г. във Франция, а именно края на управлението на Наполеон Бонапарт и неговия подход. След поражението му той е заточен на остров Елба.
Бившият затворник от замъка Иф Едмон Дантес използва техническото откритие на времето си – телеграфа, за да манипулира данните относно евентуално бягство на диктатора от острова и промяната в тогавашния бизнес, причинени от неговото завръщане на престола.
Големият враг на Монте Кристо - банкерът Данглар, става жертва на тази информационна манипулация и в следствие на нея обявява банкрут. Планът на графа е бил успешен.
Написаното от Дюма се превръща в ежедневие в близкото бъдеще, като и до ден днешен сценарии от този род се случват непрекъснато – само героите и мащабите са различни, но крайният резултат винаги е един и същ. Един губи, друг печели, а на мястото на загубилия се появява ново лице. Спечелият пише мемоари, а падналият никой не го помни.
Времето, което описва Александър Дюма, не е раждането на борсовата търговия, но определено е нейното детство. Това може би е единствената аналогия, която можем да направим на онази епоха с БФБ.
Има и доста разлики, разбира се, както в положителен, така и в отрицателен смисъл.
Основната негативна разлика е, че дори и през 18-ти век на мястото на барон Данглар (загубилият спекулант) веднага се появява нов играч, докато на родната борса това нещо не се случва.
На мястото на загубилите, на тези, на които им е писнало от действията на мажоритари, които делят с тях само разходите и загубите, на тези, които вече нямат средства за инвестиране или просто са се отчаяли, не се появява никой друг - то остава празно.
Затова и търгуемите суми на БФБ са относително постоянни. Падайки, те се задържат на едни и същи обеми, за да намалеят при следващото падане и да демонстрират отново временно постоянство в оборота и така до следващото си пропадане.
Накрая, когато достигнахме точката на замръзване на SOFIX, се спряхме на оборот от 300 до 500 хил. лв., при това в добри дни. Това са реалните цифри, като преханем от тях всички уговорени сделки, прехвърляния на пакети и т.н.
Не, че те са имагинерни, просто в примера, който разглеждам, те не илюстрират настроенията и не подсказват за евентуално бъдещо раздвижване. Тези сделки също са достигнали до някакво дъно, без което не можем.
Тоест, в по-голямата си част са извършени по необходимост, а не заради някакъв си инвеститорски ентусиазъм. Те са част от голямата картина, при която институционалните инвеститори от реални, се превърнаха в бивши такива.
Имайки трудната задача да управляват пенсиите на хората, работата им стана някак си лека поради факта, че те имат извинение за доходността си и за начина си на работа.
Теорията за “перфектната буря” им развърза ръцете да не правят нищо, а търговете на МФ за облигации се превърнаха в новото им работно място. Човек може да се притесни какво ли ще правят при смяна на политиката на министреството или при завръщането на министър Дянков в САЩ, когато и да е то.
Излиза, че е лесно да си пенсионен фонд по време на криза, когато никой няма очаквания за резултат от теб. Освен това да не правиш нищо също е решение, особено когато ако правиш нещо, то обикновенно е на загуба. С други думи, всяко инвестиционно решение носи освен позитиви, така също и негативи. Но това си е проблем на институционалните инвеститори.
Важното е, че те не са, а и скоро няма да бъдат, част от българският капиталов пазар.
Гледайки сравнително постоянно ниския оборот, можем да предполагаме, че дребните участници движат търговията и че те са сравнително един постоянен малък кръг от негубещи надежда хора.
11:30 | 13.09.22 г.