Божков се изсмя на законите и КФН

Ако рисковете, свързани с концентрираната собственост, са част от проблемите на българския капиталов пазар, то публичните дружества на Васил Божков са емблематичен пример за тяхното материализиране.

 

Именно с цел намаляването на тези рискове и в изпълнение на европейските директиви Комисията за финансов надзор прие и измени през годините няколко закона в тази насока – Закона за публичното предлагане на ценни книжа (ЗППЦК), Закона срещу пазарните злоупотреби с финансови инструменти, Закона за пазарите на финансови инструменти и др. За последните пет години, например, ЗППЦК удвои своя обем. Уви, това не попречи на някои мажоритарни собственици да заобиколят разпоредбите по най-различни начини.

 

Сред тях Васил Божков изпъква с богатото си въображение. Така например, преди малко повече от година и половина той безпроблемно си гласува премия от близо 4 млн. лв. от Холдинг Пътища АД, което остана незасегнато от закона. Миналият месец пък с лекота лиши Холдинг Пътища от част от основните му дружества чрез разводняване на капитала им. Законът и тук остана сляп, защото между тези дружества и холдинга има междинна компания, която не е публична и съответно специалните закони не важат за нея.

 

Внасянето на молба за несъстоятелност на Мостстрой АД е още един легален начин за ограбване на миноритарните инвеститори. Дружеството „просто“ не може да си обслужва задълженията и е изпаднало в несъстоятелност, което изплаши повечето инвеститори да си продадат акциите в пъти по-евтино. Компанията имаше множество възможности да оздрави баланса си, например, ако беше увеличила капитала си през изминалите години. Божков и сега може да увеличи капитала й, ако иска, както направи с дъщерните дружества на Холдинг Пътища.

А можеше и изобщо да не се стига до такава задлъжнялост, в случай че бизнесът не върви. Основните активи на дружеството са дълготрайни материални активи (основно пътностроителна техника, земя и др.), като излишните такива можеха да се продадат и по този начин да се намали дълговото бреме. Странни са и хроничните загуби на Мостстрой. Така излиза, че пътностроителният бизнес не е печеливш. Защо ли тогава има толкова ожесточена битка при всеки търг? Магистрала Тракия отдавна щеше да бъде построена, ако не бяха неистовите апетити на различни кръгове. Толкова ли много кандидати за загуби има?! Или може би Мостстрой е хронично източвано!?

 

Божков има силен мотив да доведе Мостстрой до фалит. След като източи компанията, сега може да изкупи акциите за жълти стотинки, докато в бума на пазара през 2007 г. те струваха днешни близо 60 лв. за акция! Ако трябваше тогава да окрупни дела си в компанията, това щеше да му струва десетки милиони лева. Сега цялата операция ще му струва 1-2 млн. лв. Ако пожелае, с търгово предложение на символична цена може да отпише дружеството от борсата, след това да увеличи капитала с няколко милиона лева, спестени от евтината придобивка и да оздрави дружеството. Все пак то не е преставало да работи, а наскоро спечели и интересна хапка от строителството на магистрала Тракия.

Изобщо строителството и ремонта на пътища в България тепърва предстои, все нещо ще има и за Мостстрой. Но миноритарните акционери няма да видят нищо от това и законът няма да ги защити! Същото може да стане и с Холдинг Пътища!

 

Божков явно е научил някои финтове от времето, когато се занимаваше с футбола в България. С този своеобразен хеттрик той финтира и направи за смях цялата нормативна уредба на капиталовия пазар в България, така „внимателно“ изграждана от КФН през годините в защита интересите на миноритарните инвеститори. Ето как за по-малко от две години Божков разби илюзиите на инвеститорите и им припомни набързо недалечното дивно диво минало на борсовия живот у нас от 90-те години и първите години след 2000 г.

 

За да бъдем обективни, трябва да отбележим, че Божков далеч не е изключение сред мажоритарите в заобикалянето на законите и ограбването на миноритарните собственици. На практика, всяка холдингова структура дава чудесни възможности за източване на средства чрез дъщерните компании, особено ако те не са публични дружества, защото специалните закони на капиталовия пазар не ги засягат.

Такива холдингови структури имат не само бившите приватизационни фондове, но и повечето водещи индустриални и финансови компании на борсата – Химимпорт, Софарма, Монбат, Каолин, Енемона..., т.е. почти всички компании от SOFIX! Някои от тях ни демонстрираха и други начини за финтиране на системата, като например как се заобиколя един от основните защитни механизми на ЗППЦК – прословутия чл. 114 – чрез създаването на междинни непублични компании и подхолдинги, които могат да си купуват и продават активи на каквито поискат цени, без санкцията на миноритарните инвеститори.

 

Изобщо практиката напоследък гъмжи от стряскащи примери, които ни показват колко неефективни са законите, призвани да защитават инвеститорите от порочни практики на мажоритарите. Така се върнахме в изходната точка на развитие на капиталовия ни пазар – миноритарите могат да разчитат само на добронамереността на мажоритаря за защита на своите интереси. Всъщност, борсата ни никога не е отлепвала от нея реално, всичко е било само една илюзия.

 

Обективно погледнато, в развитите пазари няма такива специални норми за защита на миноритарните собственици, каквито има в българския случай. Но на тези пазари рядко ще видим и такава концентрация на собствеността. Освен това репутацията там е критично важен актив за всяка публична компания, която иска да остане на пазара.

 

Българската действителност е доста по-различна. Повечето компании на пазара бяха качени на борсата административно след масовата приватизация с цел осигуряването на ликвидност на инвестициите на населението. Масовата приватизация предполагаше националният капитал да бъде раздържавен и масово притежаван от българския народ. Така проблемът с концентрирането на собствеността не изглеждаше да е на дневен ред.

 

Противно на тази логика, днес сме свидетели на масово концентрирана собственост – де факто всяка компания е собственост на едно или две физически лица, пряко или косвено. Интересно как стана така, че, докато народът беше изтънял от мощната икономическа диета през 1996-98 г., същите тези лица приватизираха цели заводи, курорти, апетитни парцели и т.н.! Нали всички бяхме равни и тръгнахме от една линия на старта на капитализма!

Както обикновено се случва по нашите географски ширини, истината е малко по-различна. Ако проследим с прост и обективен поглед процесите, добре управлявани през така наречения преход (към какво?!), ясно ще видим, че тези лица са били или част от, или приближени до структурите на Държавна сигурност и БКП. Оттам дойде техният първоначален капитал, който някога беше национален, т.е. на всички българи.

Достатъчно е да хвърлим един поглед върху наскоро отворените досиета и ще видим, че хора, свързани с тези структури, оглавяват всички значими институции и фирми от всички сфери на икономическия, политическия, социалния, културния и пр. живот на страната. Ето откъде идва корупцията навсякъде и във всичко! Държавна сигурност е жива, макар и в друга форма! Всъщност форма не е необходима. По-опасният вариант е липсата на строга, официална и видима структура, защото така няма към какво да се прицелваш, ако решиш да я ликвидираш.

 

Държавна сигурност претърпя пълна метаморфоза. Днес само част от тази структура е представена формално. Другата съществува чрез своите „бивши“ членове, агенти, приближени и техните наследници, ангажирани в управлението и контролирането на всеки аспект на обществения живот. На тях им беше поверено парче от баницата на националното богатство, с което отговарят неформално пред останалата част от системата. Именно такива хора днес са мажоритарни собственици на значителна част от икономиката, включително и на масово приватизирани предприятия и холдингови структури.

Официалните закони нямат особено значение за тях. Но ако някой „сгази лука“ или реши да се отдели от „колектива“ с повереното му богатство, мигновено бива ликвидиран. По този начин системата става невидима, изключително гъвкава и трудно уязвима. На кого да се оплачеш? На полицията, която е част от тази система? В съда, контролиран от същите другари? Да се уповаваш на законите, написани от тях?! Нека никой не се учудва, че крещящите примери на несправедливост, беззаконие и безнаказаност са ежедневие в България.

 

Нима на този фон някой очаква капиталовият ни пазар да е нещо по-различно?! Каквото дървото, такъв и плодът. Именно тази не особено розова действителност е причината за оттеглянето на големите инвеститори от пазара. Чуждестранните видяха от първа ръка за какво става дума и си заминаха. На излизане някои успяха да вземат и големите печалби от балона през 2007 г., оставяйки загубите за местните капацитети. Но днес голяма част и от българските институционални инвеститори изтеглят инвестициите си от пазара (с „малко“ закъснение) или пренасочват свободния си ресурс към развитите пазари навън.

 

Какъв е изходът от тази ситуация? Да излеем парите на Сребърния фонд на борсата, в компаниите на същите тези мажоритари? След като частните пенсионни фондове не искат да инвестират огромния си финансов ресурс на пазара, да направим това с публичните средства?! Или може би да заставим пенсионните фондове задължително да инвестират в българските „публични“ компании?!

 

Или да приемем стряскащите предложения на преизбрания зам.-председател на КФН, отговарящ за инвестиционната дейност, като например да се отмени предимството на съществуващите акционери да запишат пропорционален дял от увеличението на капитала на публично дружество?! С други думи, разводняването на капитала да стане законна практика!? Всъщност действията на КФН в защита интересите на миноритарните инвеститори често пъти се изчерпват с доволно потриване на ръце, че буквата на закона е спазена (както стана с Мостстрой), а не ефективно да се намеси и своевременно да пресече порочните практики. Нали всички манипулации и спекулации на борсата минават пред зоркия поглед на комисията!

 

Принципно, ако искаме борсата да привлече интереса на масовия инвеститор (и масовите спестявания), неговият интерес трябва да бъде ефективно защитен от посегателства. Това включва и защита от посегателства чрез опосредстваните форми на инвестиции като взаимните фондове, пенсионните фондове и доверителното управление, където злоупотребите и другите проблеми, свързани с тях, отварят цяла нова тема. Хората искат сигурност, че системата работи за тях, а не против тях. Дори да се изгради желязна нормативна уредба, мажоритарите ще намерят начин да ги заобиколят, а много непублични компании изобщо ще се откажат да стават публични.

Всяка система от закони има слабости. Затова спояващият механизъм на взаимоотношенията е доверието между страните. Това е най-ценната стока на всеки пазар. Но как дребният инвеститор да има доверие в мажоритари, които във всеки един момент могат да използват парите им за свои лични придобивки, например?

Системата е опорочена още в зачатието й и никакви законодателни авантюри не могат да заменят безвъзвратно загубеното доверие. И ако говорим за авантюри, то едно такова решение е да се рестартира цялата система, като се национализират всички компании, придобити с парите на Държавна сигурност и измислените от нея партии, да се вдигнат заплатите и пенсиите на обикновените хора и отново да се приватизират масово, но без право на участие на хора и структури, участвали в разгразбването на националното богатство. Да видим тогава дали няма да има интерес и дали търговията на борсата ще е умряла.