Днес стана модерно всеки да дава мнението си по проблематиката на кризата: кога щяла да свърши, как обикновените потребители щели да я почувстват, какво щяло да стане с един или друг сектор от икономиката и т.н.
Проблемът е, че всезнайковците от телевизионния екран, от радиоефира или от страниците на вестниците са същите тези „стари муцуни”, които само преди пет години ни обясняваха, че вече практически е невъзможно възникването на икономически кризи, че светът е излязъл на магистралата на вечното си постъпателно развитие и други подобни глупости.
Тези „експерти” и тогава се отъркваха в силните на деня и им даваха "ценните си съвети" за прилагането на една или друга „инвестиционна политика” или „стратегия за растеж”, или друго подобно нещо.
Сега същите тези вечни „специалисти по всичко” отново тровят съзнанието ни с техните си теории за V или W образна рецесия, за необходимостта от една или друга рестриктивна политика, за скорошни „зелени ръстове”, които да ни върнат във времената на предишното потребителско безумие и т.н..
А в това време хората, разбиращи истинската същност на проблемите, продължават да бъдат държани в пета глуха. Отново на тях се гледа като на врагове на обществото, само заради това, че назовават процесите с истинските им имена и не спестяват тъжната картина на реалностите пред обикновения човек.
Дали някога ще се пробуди колективната ни обществена съвест? Дали ще изригнат движещите сили на прогреса, които да катализират индивидуалното недоволство на болшинството от българите и да изровят от „архивите на обществената история” делото на тези свои достойни чеда, които не са спирали да „надуват тръбата”, предупреждаваща за настъпващия всеобщ пожар?
Това са важни въпроси, които всеки непрекъснато трябва да си задава, в опит да търси съответните отговори, защото вълната на пълното ни овчедушие скоро съвсем ще ни помете и ще ни вкара в този коловоз на времето, който води директно към тъмните Средни векове, с всички произтичащи от това последствия.
Тези дни един от глашатаите на отиващата си епоха, Нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц, даде интервю по един от американските телевизионни канали. Изявата му още веднъж потвърди, че споровете на съвременните елити за това, как правилно да се действа в кризисните условия, продължават с пълна сила.
Да напомня, че Европейският съюз държи на ожесточаване на паричната политика, а ръководството на САЩ – на смегчаването й, но тези диаметрално противоположни позиции са предизвикани, преди всичко, от политически и конюнктурни (ръстът на износа на ЕС благодарение падането на еврото) съображения.
И ето, че САЩ пуснаха „тежката си артилерия” в лицето именно на Джоузеф Стиглиц. За това, доколко ножът е опрял до кокала, говори и фактът, че въпреки личната ненавист между Самърс (най-близкият икономически съветник на Обама) и Нобеловия лауреат, последният е загърбил неприязънта и е тръгнал да спасява страната си, по начина, по който той самият го разбира.
И така, в интервюто си Стиглиц също се изказа за разширяване на мерките в подкрепа на икономиката, т.е. за поредното отпускане на юздите на американската парична политика. Ето и по-важните моменти от изказаното мнение по въпроса:
"Администрацията на президента Обама предприе голяма авантюра и не е очевидно,че тя ще е успешна. Възстановяването е толкова слабо, че не е способно да генерира допълнителни работни места за новите участници от пазара на труда, не позволявайки на 15 млн. американци, които се нуждаят от работа, да я намерят.
Абсолютно очевидно е, че е необходим нов етап на стимулиране. И е желателно този пакет от мерки да е по-добре обмислен. Той трябва да е фокусиран върху връщането към инвестиране, образование, инфраструктура, технологии. И ако всички тези високотехнологични инвестиции бъдат направени, тогава дългосрочният национален дълг ще намалява и ръстът в бъдеще ще е по-силен”.
Говорейки за темповете на възстановяване, той отбеляза че „това е анемично възстановяване и вероятно ще си остане такова. За нещастие, при ниво на спестявания от 5-7% съвкупното търсене ще е слабо. И единственият, който може да промени това е правителството”. Освен това, той добави, че „дефлацията и второто дъно на рецесията са основни сценарии и аз определено приемам възможността от риск за такъв сценарий”.
Да се опитаме да направим своите изводи от изказването.
Най-напред, Стиглиц не „пресече път” на Обамовата администрация, т.е. на своя заклет враг Самърс.
На второ място, той произнесе станалите вече ритуални съображения за това, че в икономиката на САЩ може да се очаква „второ дъно”. За отбелязване е, че терминът „второ дъно” се повтаря неслучайно.
Въпросът е в това, че монетаристката теория не познава твърде дълги „рецесии” (думата е в кавички, защото понятието би трябвало да отразява чисто циклични процеси, а днешната криза носи структурен характер). Именно по тази причина (за да се вписва в постулатите на тази религия), толкова активно се пропагандираше „изходът” от кризата, започвайки от 2009 г., та чак досега.
За тази цел дори статистиката беше преразгледана – бяха намалени показателите по БВП за няколко предишни години, за да може „икономисаните” проценти да се прибавят към данните от последните месеци.
Но пък в тяхната си теория терминът „двойно” дъно е напълно реална и описана ситуация – и сега видните монетаристи ще ни обясняват продължаващата криза именно с този техен шаблон (буквата W). Не е много ясно какво ще се прави по-нататък, доколкото идеологията им не предвижда „тройно” кризисно дъно.
На трето място - разсъжденията за „високотехнологичните” инвестиции. Стиглиц премълчава детайлите и това е разбираемо – в ситуация на падащо съвкупно търсене, увеличението на инвестициите в образование, инфраструктура и технологии няма да даде търсения ефект.
Навремето (през 80-те) стимулирането на търсенето, в рамките на програмата получила названието „рейгъномика”, започва заради това, че в условията на непрекъснатото му падане, по никакъв друг начин не се е получавало стартирането на новата технологична вълна (информационни технологии).
А какво може да се направи днес? Възможностите за стимулиране на търсенето са изчерпани поне за 30-40 години напред и трябва да се „изобретява” нещо принципно различно от досегашните модели. Но точно тук Стиглиц мълчи като риба...
Четвърто, той обръща внимание на такъв важен фактор като спестяванията. В последно време за тях се говореше малко - ясно защо! За продължителен период от време нивото им беше под нулата (т.е. домакинствата харчеха повече, от получаваните доходи) и икономиката на САЩ се крепеше, благодарение на външните капиталови потоци към страната, най-вече - спекулативните.
Днес притокът се свива (рисковете са твърде високи), а за „стартиране” на инвестиционния механизъм спестяванията би трябвало да бъдат съществено по-високи, спрямо това ниво, което се установи след първите кризисни години. Но от друга страна, ръстът на спестяванията означава свиване на търсенето, т.е. ускоряване на кризата.
И се получава, че откъдето и да го подхванеш стигаш доникъде. И даже „секретното оръжие” – Джоузеф Стиглиц, когото обикновено „пускат”, за да каже нещо действително важно – даде засечка: този път и той не предложи никаква реална рецепта. Очевидно, вариантите за измъкване стават все по-ограничени...
Но пък, има и една малка, но все пак жива надежда. И това е потенциалът на истинските специалисти-икономисти, които въпреки дългогодишния натиск (и в известен смисъл психически тормоз) не се отказаха да работят - на ръба на физическото оцеляване и които днес очакват политиците най-накрая да осъзнаят своята пълна неадекватност на протичащите по света събития.
12:35 | 12.09.22 г.