25 години преди филма „Матрицата” философът Робърт Нозик предлага мисловен експеримент с това, което той нарича „машина за житейски опит”. Представете си устройство, което може да се включи към мозъка ви за останалата част от живота ви и да ви даде възможност да преживеете всичко, което пожелаете. Удоволствието да си побъбриш със стари приятели. Целувката на горещия пясък под краката ви на девствен плаж. Посрещането с прегръдка на любим човек след дълго отсъствие. Ще имате възможност да избирате различни ситуации и усещания, но да ги преживеете като истински, докато тялото ви е в покой. Бихте ли се включили?
Отговорът „Не” звучи малко странно в дигиталната ера, в която напредъкът във виртуалната и добавената реалност сочи, че машината на Нозик може би не е толкова далече. А хората вече сме пристрастени към прототипа й, пише Сали Дейвис, директор на лондонската книжарница Libreria, за списание GQ Magazine.
Известно е, че съобщенията от различните приложения за смартфони задействат неврохимични реакции в мозъка. Тези механизми са се развили с течение на хиляди години, за да подсилят уменията за оцеляване в един непредсказуем свят.
Ироничното е, че именно смартфоните често „подчиняват” света на волята ни, като можем да го „редактираме” според нашите предпочитания благодарение на огромната наличност от стоки, услуги и взаимодействие буквално под върха на пръстите ни. Защо да се блъскаме с други купувачи в супермаркета, като можем да си поръчаме любимата марка сок направо вкъщи? Защо да губим време да разглеждаме нов район на града в търсене на добър бар, ако можем направо да си изберем от тези с петзвезден рейтинг в Yelp?
Противниците на „машината за преживявания” разбират, че усилването на удоволствието и задоволяването на желанията не са единствените неща, които придават стойност на живота. Ние, хората, искаме също да бъдем свързани с една по-дълбока реалност, с място извън умовете ни, което телата ни обитават съвместно. Има едно удовлетворение от това да присъстваш в средата, която ни заобикаля, вместо да се опитваш да я напъхаш във формите на предварително зададени желания.
Социологът Ричард Сенет дава за пример за този начин на съществуване фигурата на занаятчията – някой, който не толкова се опитва да доминира материалите си, колкото да води диалог с тях, който уважава съпротивата им на неговото умение и въпреки това ги оформя като нещо едновременно полезно и красиво. Упорството на реалният свят с всичките му несъвършенства и причини за недоволство носи потенциала за различен вид удовлетворение.
При това дигиталните ни помощници не са толкова отстъпчиви, колкото изглеждат. Колкото повече се разширява хоризонтът ни на избор, колкото по-свързани цифрово ставаме, сякаш толкова повече намалява удовлетворението ни. Отминаха вече близо 10 години от представянето на първия iPhone, а едва сега започваме да осъзнаваме човешката цена на нуждите, който ни създава.
Философът Матю Крофорд отбелязва, че водопадът от дигитално съдържание и комуникации изглежда предизвиква „криза на себепритежанието”. Вниманието ни не е наше, то постоянно се притегля нанякъде, а когато все пак намерим време за себе си, изглежда неимоверно трудно да се концентрираме. „Способността ни да се разсейваме изглежда сочи, че сме скептично настроени по въпроса на какво си струва да обръщаме внимание, т.е. какво да ценим”, пише той мрачно.
Така че какво е решението на тези условия – нарцисизмът на един изгладен път на споделената икономика през истинския свят в комбинация с тревожността и бързането на дигиталния? Има обаче един съвсем различен тип технология, която ни позволява да се потопим в нови перспективи, без да ставаме жертви на тесните самоусилващи се спирали на удоволствието на смартфона. Тя се казва книга.
По свой начин печатната книга е абсолютната мобилна и социална технология. Тя е преносима, може да се предава от човек на човек без следи, подходяща е за подарък и е вход към различно време, място и гледна точка. В дигиталната ера физическите книги не са само късове информация. Те се явяват своеобразни хранилища на преживявания –материален спомен за това какво е да прочетеш книгата.
Самата същност на книгите им позволява също да създават това, което Крофорд нарича „екология на вниманието”, начин за структуриране на концентрацията ни, който ни спестява усилието да трябва да решаваме какво да правим след това. Държим нещо в ръцете си, което има очевидно начало и край, в което можем да усетим напредъка си чрез страниците. Няма линкове и вградени видеоклипове, които да ни изкушат към други места (въпреки че винаги можем да се пресегнем към телефона си и да развалим магията). Четем до края на страницата, обръщаме и в крайна сметка стигаме до края.
Този тип екология на вниманието е тясно свързан с ритуал, обяснява Крофорд. Затова не е изненада, че много от нас свързват четенето с определени навици като пиене на чай и седене в определено кресло.
Границите са това, което ценим в аналога. Фактът, че книгата, също като виниловите плочи, е ограничена от собствената си физическа същност, носи радост. В книгите можеш да се потопиш и въпреки това не изпитваме нужда постоянно да ги проверяваме. И макар че може да ни упрекват купчини непрочетени книги вкъщи или да ни изкушават от етажерките в книжарницата, те предявяват претенции над нас, едва когато ги отворим. Можем да затворим книгата и да се заемем с нещо друго.
Фактът, че не можем да съберем безкраен брой книги в една книжарница и някой друг е избрал какво да има там, прави усещането за откриване по-скоро очарователно, отколкото помитащо. Така в безумието на привидно безкрайните дигитални възможности книгите са абсолютната машина за преживявания – прозорец към други светове, който ни напомня, че все пак сме част от този истинския, несъвършен свят.
00:39 | 11.09.22 г.