„Нула проблеми със съседите“! Това беше някогашната водеща мантра на турската външна политика. Сега от нея не е останало почти нищо. Растящото внимание към военната мощ за преследване на целите й тласна Турция в конфликти със съседите ѝ, а в същото време страната отправя предизвикателства както към врагове, така и към традиционни съюзници, пише онлайн изданието Politico.
Последният грохот разтърси Кавказ, когато президентът Реджеп Ердоган хвърли тежестта на страната си зад близкия съюзник Азербайджан след враждебните действия с Армения, предоставяйки оръжие и военно обучение и отказвайки да се присъедини към международните призиви за примирие.
Твърдата позиция илюстрира готовността на Анкара да покаже военните си мускули, за да постигне това, което не можа чрез дипломация. У дома тази позиция генерира подкрепа сред обществото, което отдавна подозира външна намеса в собствените дела на страната и иска да запази влиянието, което според него голямото военно и историческо присъствие са спечелили на Турция.
„Турция постига мощта да продължи с активна военна подкрепа политическите и икономическите си политики на място“, каза Ердоган след заседание на правителството в началото на октомври. „Тези, които са свикнали да ни говорят с повелителен тон, сега преговарят с нас на равна нога… Осуетихме напълно политиките им да ни подчиняват на решения, взети без нас, по всички регионални и глобални въпроси“, допълни той.
Само през миналата година Турция разгневи съседите си и често предизвикваше Русия, Европа и САЩ с две военни операции в Сирия, изпращането на командоси в Ирак, промяна на хода на войната в Либия и изпращането на военни кораби в търсене на въглеводороди във води, за които претендират Гърция и Кипър.
Последно Армения, с която Турция няма дипломатически връзки, обвини страната в намеса, когато замразеният конфликт за Нагорни Карабах – контролиран от арменците анклав от 90-те години на миналия век, но международно признат като част от Азербайджан, се превърна в открит конфликт в края на миналия месец.
Турция отхвърля съобщенията, че е изпратила сирийски наемници и изтребители в Азербайджан. Но отказа да се присъедини към призив за примирие от Минската група, арбитражна група, от която е част, докато анклавът не бъде върнат под азербайджански контрол.
Този подход не повишава популярността на Турция, но засега също така не вреди.
„Голяма част от това е дипломация с други средства, предназначени за спечелване на влияние, при което Турция се стреми да направи икономически, дипломатически, а понякога и териториални придобивки. Повечето регионални и западни държави не са доволни от агресивността на Турция, но до момента това работи предимно за турците“, коментира Алън Маковски, старши научен сътрудник в Центъра за американски напредък, който преди това е работил за Държавния департамент на САЩ.
Упражняването на сила от Турция преобърна хода на гражданската война в Либия, където военната й подкрепа за признатото от ООН правителство наклони везните срещу командира на бунтовниците, подкрепен от Франция, Русия и Обединените арабски емирства. Страната постигна също енергийни сделки с Триполи, които може да усложнят усилията на други средиземноморски страни да проучват потенциални находища на природен газ под морското дъно.
Заплахите за санкции от ЕС заради властовите й игри в Либия и Средиземно море до момента се оказват напразни. Анкара успява също така да избегне санкциите, които САЩ заявиха, че ще наложат заради покупката й на руска противоракетна система, предназначена да сваля самолети на НАТО.
Това отстъпление вероятно засилва вярата на Анкара, че е твърде важна стратегически – заради турските военни бази, използвани от НАТО, или заплахата на Ердоган „да отвори портите“ към Европа за милионите бежанци, намиращи се на територията му, за да й бъде нанесен удар.
„Турция отдавна получава уверения, че е необходима на Запада, което подхранва комплекса й за превъзходство“, казва Салих Бичакъ, преподавател по международни отношения в университета Kadir Has в Истанбул.
От нула проблеми до нула приятели
Десетилетия наред ориентираният към Запада поглед на Турция до голяма степен съответстваше на предписанията на основателя на съвременната република Мустафа Кемал Ататюрк за “мир у дома, мир в света“. През първата половина от 17-те си години на власт Ердоган се зае да изгражда търговски и дипломатически връзки в региона с мотото „нула проблеми със съседите“.
Но изтеглянето на САЩ от Близкия изток и липсата на единен фронт в ЕС създават празнота, в която Турция може да се затвърди по-мощно, смята Сенем Айдин-Дюзгит, преподавател по международни отношения в университета Sabanci в Истанбул.
Турция не е единствената страна, която се стреми да запълни вакуума. Това създава недоверие с Египет и съюзниците й, особено след като президентът Абдел-Фатах ал-Сиси свали от власт съидеолога на Ердоган Мохамед Морси през 2013 г., и предизвиква гамбита на Саудитска Арабия да засили влиянието си в региона след Арабската пролет. Същото се стреми да постигне и Русия, която подкрепя противопоставящи се на Турция страни в Сирия и Либия.
Обтегнатите отношения с Египет и напрежението с Кипър и Израел, изтласкаха Турция от договорките, когато те и други средиземноморски страни създадоха изключителни икономически зони, демаркиращи газовите находища под морето.
В новата реалност предпочитанията на Турция към силата вместо към компромиса намалиха вариантите й за действие. „Мисленето е, че военните методи носят по-ясни резултати. Но то също така възниква по необходимост. Политически грешки от миналото, включително неотварянето на необходимите дипломатически канали, оставиха Турция сама без други инструменти освен военните на нейно разположение“, казва Айдин-Дюзгит.
Същевременно опасения, че кюрдски стъпки към автономия в Сирия и Ирак може да стимулират сепаратизъм сред собственото й, много по-голямо население от кюрди, тласка Турция към тези страни. А не достатъчно категоричното осъждане след проваления опит за военен преврат срещу Ердоган през 2016 г. подхрани собственото му недоверие към Запада и говорене, според което пожарите около Турция в действителност са заговор срещу собствената му страна.
„Турция е истинската цел на обсада, която се простира от Кавказ до Балканите, от Черно до Средиземно море и съседните области. Докато Турция е силна, никой от тези сценарии няма да успее“, заяви Ердоган.
Пред лицето на предполагаемата яростна атака обещанието на Ердоган да защити интересите на Турция като отчетливо мюсюлманска сила подхранва националистическите нагласи сред обществото, мнозинството от което се смята за естествен лидер на мюсюлманския свят, според изследване на института на Маковски.
„Стремежът на Ердоган към възобновяване на величието на Турция и използването на религията за постигането му вълнуват поддръжниците му и дори печелят неохотна подкрепа от някои от вътрешните му опоненти“, отбелязва Маковски.
„Съществува риск Турция да се разшири прекомерно във военно отношения и да бъде въвлечена в нежелани враждебни действия. Влошаващата се икономика също може да е ограничение. Предвид непопулярността й в региона други страни, които вече опитват да изолират Турция по дипломатически път, може да пробват да причинят и икономически щети“, допълва той.
Към момента турски военни части има най-малко в девет страни – от Ирак до Сомалия и в непризнатия от международната общност Северен Кипър. Страната има и голяма база в Катар. Турция контролира също части от територията в Северна Сирия след поредица от нашествия отвъд границата й със страната.
Правителството удвои военните разходи през последните десет години и възнамерява да произвежда сама всичкото си оръжие до 2023 г.
Ердоган подкрепя тези инвестиции дори при настоящото свиване на икономиката на страната, тъй като ги смята за необходимост за възстановяване на превъзходството на Османската империя в Средиземно море и Близкия изток преди рухването й след Първата световна война.
Дори много от критиците на Ердоган у дома подкрепят намесите на страната в Сирия и се присъединиха към одобрителния хор за Азербайджан. Обществени допитвания сочат, че турците са разделени относно разходите за военните в чужбина, като ги подкрепят, когато силите са близо до дома в Сирия, но не ги одобряват, когато са по-далеч в Либия.
Рецесията засегна подкрепата за партията на Ердоган, но той настоява, че финансовите трудности са цената, която турците трябва да платят, тъй като страната води тези „битки сама“, намеквайки, че икономиката на Турция е мишената на друга форма на война от враговете й.
„Разбира се, че плащаме определена цена… и се притесняваме за всеки гражданин, който е засегнат от икономически атаки. С Божията воля скоро ще пожънем плодовете на трудностите, които преживяваме“, заяви Ердоган.
11:15 | 14.09.22 г.