Иран отново е в центъра на вниманието. САЩ и най-близките им съюзници (Израел, страните от Залива, Великобритания) обвиниха Техеран в диверсии срещу доставките на петрол на световния пазар. Това е много сериозно обвинение, след което по принцип може да последват мерки, включително военни. Впрочем и преди такива заплахи означаваха голяма вероятност за тяхното изпълняване, посочва в. Российская газета в свой материал, цитиран от БТА.
Сега всичко се обезцени и самият Доналд Тръмп бързо започва да дава заден ход, все пак не искаме война. В настоящата администрация на Белия дом съвсем не се забелязват откровени любители на войната. Нито президентът, нито държавният секретар не се числят към категорията на войнствено настроените, а в Пентагона е бъркотия - един изпълняващ длъжността министър си отиде, дойде друг, но и двамата са от бизнеса. Най-войнствен е Джон Болтън, но той по-скоро се специализира по санкциите и мерките за натиск, отколкото по въоръжените акции. Що се отнася до професионалистите в министерството на отбраната и разузнаването, те се изказаха още по времето на Буш-младши: една война с Иран е опасна и напълно непредсказуема.
Така че вероятно не си струва да се очаква война, но по-нататъшното нагнетяване около иранската тема е неизбежно. Как Русия се отнася към това?
Руско-иранските отношения са сложен и комплексен феномен. Те се коренят в продължителна историческа традиция, която също е многообразна - от тясно конструктивно взаимодействие до открита враждебност и конфликти. Интересите на двете страни са преплетени, но съвсем не във всичко съвпадат, особено в регионалната политика, било за Каспийско море, било за Близкия изток. В последните години обаче все по-нагледно се проявява определен тип взаимна зависимост. Нито Русия, нито Иран (а към тях може да добавим и Турция) не могат да осъществят своите интереси без съдействие (или като минимум - липса на противодействие) от другата страна. Това не звучи много патетично, но то полага стабилна и съвсем разбираема основа за съвместна работа.
Натискът на САЩ върху Иран съвсем не е ново явление. Като изключим краткия период след подписването на същото това ядрено споразумение, което сега се отхвърля, Техеран постоянно е бил подлаган на все по-твърди санкции. Русия никога не е била инициатор на наказателни мерки, но е участвала в тези от тях, които са били налагани чрез ООН. Москва е полагала усилия за смекчаване и конкретизиране на ограниченията, но не е отричала по същество необходимостта от натиск върху Иран заради ядреното досие. По разбираеми причини този подход на Русия винаги е предизвиквал недоволството и даже гнева на Иран. Москва е изхождала от положението си на държава, която стои в основата на Договора за неразпространение на ядрено оръжие (ДНЯО), и затова бе възможно да бъде обяснена нейната позиция. И именно тази позиция позволи на Русия да изиграе много полезна роля за сключването на Съвместния всеобхватен план за действие, който през 2015 г. отвори пътя за излизане от кризата.
Сега САЩ вероятно ще се опитат рязко да засилят санкционния натиск върху Иран, тоест да се върнат към положението отпреди няколко години. Вашингтон естествено има интерес Русия да участва по някакъв начин в този натиск. Белият дом при Тръмп не е особено загрижен за международното легитимиране на своите ходове и е готов да действа съвсем едностраннно. Но все пак ще бъде предприет опит да се добави международен воал на кампанията против Иран и тя да се прокара през ООН. Има ли шанс - както е ставало преди - Русия да отиде на взаимодействие със САЩ по този въпрос?
Със сигурност може да се каже не. По две причини. Едната е принципна, а другата - много прагматична.
Принципният мотив се свежда до следното. След като администрацията на САЩ демонстративно погреба договора, върху който дълго и много внимателно работеха най-добрите дипломати и който не бе нарушен от участниците, отпада главната причина за предишното руско сътрудничество. Да се говори за отговорност в запазването на ДНЯО, когато най-голямата ядрена страна е зачеркнала по тясно свои причини цялата предварителна работа по иранското направление, е просто безсмислено. А и за Техеран (както и за повечето други страни) е много трудно да намерят рационални аргументи.
Приложният мотив е свързан с гореописаната регионална ситуация. След 2015 г. ангажираността на Русия в събитията на Близкия изток бе ограничена, а иранската тема до голяма степен бе част от общия дневен ред в отношенията със Съединените щати. Сега Русия е най-активният и най-солидният външен играч на близкоизточното поле, което е важна част от нейната външнополитическа дейност, при това на само в регионален, а и в глобален мащаб. Иран е незаменим партньор и нарастването на напрежението с него вещае сериозни усложнения в Сирия и наоколо. Това не означава, че Москва е напълно зависима от Техеран; всички в Близкия изток успешно маневрират по конкретни въпроси. Ще кажем, че Русия е успявала на два пъти да съчетае интересите на Иран и Израел, което само по себе си е чудо. Но без съмнение Русия няма да се кара с Техеран само защото така е удобно за Вашингтон.
Следва въпросът: как да градят отношенията в неизбежно влошаващата се обстановка? Това трябва да се обсъжда и тъкмо затова е руско-иранският диалог във Владайския клуб, който ще се състои след седмица.
(БТА)
22:04 | 13.09.22 г.