Според неправителствената организация New America Foundation жертвите на джихадисти в САЩ са били 94 между 2005 и 2015 г. През същия период в страната са били застреляни 301 797 души, посочва Politifact.
На пръв поглед тези цифри може би са сигнал, че временната забрана на Доналд Тръмп срещу имигрантите от седем страни – цел, която според него трябва да „защити американския народ от терористични атаки от чужди граждани, допуснати в САЩ“ - е напълно погрешна, коментира Quartz.
Тръмп е прав за поне едно нещо: американците се страхуват много повече от тероризма, отколкото от оръжията, въпреки че вероятността да бъдат убити от оръжие е 3210 пъти по-голяма.
Chapman University изготвя проучване на американските страхове вече повече от три години. Анкетата пита 1500 пълнолетни от какво се страхуват най-много. Проучването организира страховете по категории, които включват лични страхове, конспиративни теории, тероризъм, природни бедствия, страх от паранормалното и, напоследък – от мюсюлмани.
През 2016 г., както и през предишната година, най-големият страх на американците е „корупцията сред държавните лица“. Терористичните атаки са на второ място. Всъщност два от петте най-често срещани страхове са свързани с тероризма. А номер пет е не страхът от оръжия, а от държавни ограничения върху оръжията.
Една от причините, поради които страховете на хората не съвпадат с реалния риск е, че заради еволюцията мозъците ни са склонни да взимат бързи решения, които невинаги са подкрепени от логически разсъждения. „Нашите емоции ни карат да правим бързи преценки, които някога са били разумни – но вече може и да не са“, пише детският психиатър Мая Салавиц през 2008 г. в изданието Psychology Today.
Освен това страховете засилват паметта ни, пише тя, така че еднократни катализми като самолетни катастрофи или терористични атаки остават в паметта ни, докато в същото време бързо забравяме ужасните инциденти, които виждаме всеки ден по пътищата. „В резултат на това надценяваме шансовете да се случат ужасни, макар и редки, събития и подценяваме колко рискови са обикновените събития“, обяснява Салавиц.
„Повечето хора не правят ясна разлика между риск едно на хиляда и риск едно на милион“, казва Марк Игън, старши съветник в Behavioral Insights Group в Лондон. Барух Фишоф, учен в Carnegie Mellon, казва, че непредсказуемостта на тероризма могат да го направят по-страшен от автомобилна катастрофа например. „Тероризмът не е като инцидентите с моторни средства, където случки от миналото подсказват бъдещите такива“, казва той. „Тероризмът може да се променя и за хората е логично да реагират различно на неопределен риск“.
Точно това правят американците след терористичните атаки на 11 септември. Хората започват да летят по-рядко и да шофират повече. В резултат, според оценки на германския специалист по риска Герд Гигеренцер, 1595 повече американци са загинали в пътни катастрофи през 12-те месеца след 11 септември, отколкото биха били жертвите, ако атаката не се бе случила.
Според данни на Центъра за контрол на болестите през периода 2005-2014 г. средно 11 737 американци са били убити от друг американец (21 един от тях от малки деца), 737 са загинали, падайки от леглото, а 9 – от ислямистки джихадисти, които в повечето случаи са били американски граждани, а не имигранти.
Професорът от University of Wisconsin Майкъл Ротшилд обвинява политиците за надценяването на риска от тероризъм. Медиите също имат вина, казва той. Имайки постоянен достъп до изображения от всяко зверство, известно на човечеството, ни прави по-склонни към това, което учените, изучаващи поведението, наричат „грешка на наличието“ - тенденция, която дава повече тежест на това, което идва наум по-лесно. Подробното отразяване на атаките от 11 септември успешно татуира образите на тероризма в съзнанието ни; стрелбите, които се случват всеки ден – и с изключение на масовите – до голяма степен се пренебрегват, имат по-малък ефект.
„Реагираме твърде силно на очевидните заплахи“, казва Макс Базерман, директор на Center for Public Leadership към Harvard Kennedy School. “По-видимо е, когато има някой там, навън, който иска да те хване, отколкото когато тихо умираш в болницата“.