fallback

Патриотизмът в отговор на популизма

През 2016 г. популистите използваха патриотизма, сякаш те са изобретили концепцията. Да се отърват така лесно бе най-голямата грешка

17:34 | 29.01.17 г. 4

Ако 2016 г. бе годината на безразсъдния популизъм, то 2017 г. би трябвало да бъде годината на далновидния патриотизъм, коментират редакторите на BloombergView. Най-сигурният начин човек да се изправи срещу демагози като Доналд Тръмп или да управлява изпитания като Brexit е като се обърне не само към разума, но и към общата цел и дълг.

Първата стъпка към удържане на ирационалната политика, и дори към връщането ѝ назад, е да спрем с мрънкането за случилото се и да започнем с опитите да го разберем. Оплакването със сигурност е разбираемо: популизмът е опасен, защото изисква опростени решения на сложни проблеми – и когато тези решения се провалят, гневът е склонен да нарасне. Популизмът освен това захранва, освен че се и храни от онзи вид екстремизъм, който обвинява чужденците или други въображаеми врагове за всякакви трудности, пред които са изправени „истинските хора“.

Един от уроците на 2016 г. е, че простото осъждане на този вид политика не работи. Единственият антидот на популизма е отзивчивото, отговорно управление – а основната причина за успеха на популизма напоследък е, че подобен вид управление до голяма степен липсва.

За много хора в САЩ и Европа финансовият срив отпреди десетилетие бе унищожително поражение, а последвалото възстановяване, особено в Европейския съюз (ЕС), е слабо. Това бе неизбежно: лошата публична политика подкрепи рецесията, а после ограничи разширяването. Ситуацията в други сфери не е много по-добра.

Най-голямата и най-смелата реформа на президента Барак Обама – т.нар. ObamaCare, срещна затруднения от самото си начало. Европа превърна в истинска бъркотия бежанската криза, която от своя страна бе предизвикана от провалите на САЩ и ЕС във външната политика. В обобщение: има много неща, от които гласоподавателите могат да се оплакват.

На някои от тези жалби, ако трябва да бъдем честни, не може да им се намери чисто решение от който и да е политик или политическа система, пишат авторите. Възходът на глобалната търговия, подобно на напредъка на технологиите, създава победители и губещи. Икономическите тревоги и размествания в резултат на това не могат да бъдат избегнати, а само управлявани.

Предвид това установеният ред твърде често остава глух за тревогите на гласоподавателите. В САЩ разочарованието от Вашингтон се натрупва от години, но нарушеното функциониране на Конгреса невъзмутимо продължава по същия начин. В Европа недоволството от лидерите на ЕС също се увеличава – утежнявано от усещането, че националните правителства вече не са под избора на гражданите им. Усещането за отчуждение все повече се разпространяваше.

Някои политици се опитаха да изградят нови връзки, заемайки по-твърди позиции – и от идеологическа, и от партийна гледна точка. Не това бе отговорът. Гласоподавателите, привлечени от популизма, са склонни да ценят по-скоро резултатите. В САЩ най-вече отговорните политици трябва да разхлабят твърдите си позиции и да целят сътрудничество, за да решат проблемите, които могат. В краткосрочен план така Конгресът ще може да озапти по-опасните тенденции на администрацията на Тръмп. В дългосрочен план това ще помогне да се потуши популисткото чувство на безсилие.

Въпреки врявата на партийната политика възможностите за компромиси с цел решаването на проблеми наистина съществуват. Дори по традиционно спорни въпроси като данъци, имиграция и здравеопазване, прагматични двупартийни реформи може да преодолеят различията (по-опростени данъци, приложими правила, по-широк достъп до достъпна грижа). Блокирането на всяко действие с цел политическа изгода може да засили още повече популизма.

Друг начин да се потисне привлекателността на популизма е по-силното внимание и уважение към общественото мнение. Това не означава просто задоволяването му – всъщност гражданското несъгласие е един от най-сигурните признаци на уважение. Но в САЩ, Великобритания и голяма част от Европа твърде много политици се изправят пред популисткото предизвикателство, отчасти почти твърдейки, че властта е тяхно право. Политиците могат да държат популизма под контрол, като не забравят, че са избрани от обществото.

Една от посоките на популисткото мислене е особено опасна и изисква засилено внимание: негодуванието срещу чужденците. Незаконната имиграция бе проблемът, който първо даде ход на Тръмп в САЩ. В Европа вълната от бежанци от Сирия, Афганистан, Ирак и други места, заедно с противоречията около ангажираността на ЕС към ограничаване на неограничената вътрешна миграция, бе това, което засили най-много позицията на популистките партии.

И отново, правилният отговор трябва да започне с признанието, че част от тези опасения имат смисъл. В САЩ това означава признаването, че имиграционната система се е разпаднала и трябва да се реформира. В Европа пък означава да се признае, че внезапните имиграционни вълни наистина предизвикват проблеми, а не са просто плод на въображението на някой фанатик. И на двата континента от съществено значение е лидерите да заявят необходимостта от асимилация и ресурсите за улесняването ѝ.

Именуването на вътрешните и външните врагове е най-токсичната част от популизма. Расизмът и нативизмът не трябва да бъдат пощадени. Важно е обаче тези унищожителни -изми да не бъдат объркани с общественото желание за споделена национална идентичност и усещането за цел – това е обикновен патриотизъм.

Правилно разбран, патриотизмът е добродетел, завършват авторите. Той е напълно в съответствие с ангажимента за достойнство и уважение към всичко, независимо от расата, религията или националността – макар че се предоставят повече права на тези, които са граждани на съответната страна, отколкото на тези, които не са. През 2016 г. популистите използваха патриотизма, сякаш те са изобретили концепцията. Да се отърват така лесно бе най-голямата грешка. Коригирането ѝ е едно добро начало през 2017 г.

Всяка новина е актив, следете Investor.bg и в Google News Showcase. Последна актуализация: 00:58 | 14.09.22 г.
fallback