Дългата вълна най-накрая помете всичко. Може би не е изненадващо, че две общества, които усетиха яростната ѝ мощ – САЩ и Великобритания, са и отворените общества в центъра на глобализирания турбокапитализъм и финанси. В продължение на поне едно десетилетие, и ускорявайки се от кризата през 2008 г., страховете и негодуванието се натрупваха заради безнаказаните елити, зашеметяващия разрив на технологиите, наплива от мигранти и несигурността на модерния живот, коментира редакторът на New York Times Роджър Коен.
В западните общества от твърде дълго време не е имало победи или триумфи. Водеха се войни, но никой не знаеше как могат да бъдат спечелени. Дистанцията между града и периферията прерасна в културна пропаст. Много неща не можеха да бъдат изречени, истината бе замазвана.
Работните места изчезваха. Неравенството се хвърли в лицата ни. Връзката между думите на силните и живота на хората все повече се губеше и политиката започна да изглежда като една голяма измама. Последваха провал след провал – еврото, войната в Ирак, Голямата рецесия, а създателите им така и не платиха цената за това. Сирия капсулира новооткритата импотентност на Запада, някакъв вид процеждаща се аморалност, а от своя страна заля Европа с хиляди мигранти, посочва той.
И така британците гласуваха да излязат от Европейския съюз (ЕС) – символът на триумфа на континента над унищожителния национализъм. Американците пък избраха Доналд Тръмп за президент, който използваше голяма част от ксенофобския, налагащ страх език от 30-те години в Европа, за да привлече ядосаната тълпа, достатъчно голяма, за да надвие Хилари Клинтън. Нито една от победите не бе голяма, но демокрациите могат да навлизат в радикални промени и с минимален марж. За да отдадем нужното на новоизбрания републиканец, той поне усети огромното безпокойство сред хората и говори с тях с недвусмислен език.
Четвърт век след зенита на либералните демокрации и неолиберални икономики след края на Студената война илиберализмът и авторитаризмът са във възход. Във въздуха се носи аромат на насилие, което само чака искрата, с която да избухне. Печелившата политическа карта днес, както показа Тръмп и както може Марин льо Пен да демонстрира на изборите за президент във Франция следващата година, е „народът“ да бъде поведен срещу „нагласената система“, мюсюлманските мигранти и тираничния консенсус на свръхзаплатени експерти.
Усещането за следвоенния ред – военните алианси, търговските пактове, политическата интеграция и правовата рамка, е за нещо крехко, а характерът на американската сила, която досега го подкрепяше, внезапно се оказа неясен. Никой не вълнува толкова Тръмп, колкото руският президент Владимир Путин, който е като парен чук за демокрацията, пише Коен.
Твърде рано е да се каже какво ще направи Тръмп и колко от безумните обещания от кампанията си ще изпълни, но е лесно да си представим сътресения. Избухливост, прибързаност и невнимание са все неща, които го определят, но те може да се окажат по-слаби заради антуража му и отговорностите на властта. Засега обаче това никак не е така, пише още Коен.
21:17 | 12.09.22 г.