Забравете Арабската пролет - капитализмът ще спаси Близкия изток

Преди около месец Египет определи плаващ курс на валутата си за пръв път в историята на страната. Пазарите взеха бързо и брутално решение: в рамките на една седмица стойността на египетската лира намаля наполовина спрямо долара.

Почти шест години минаха откакто Хосни Мубарак – диктаторът, който управляваше Египет три десетилетия, беше свален от власт, както и три години откакто военен преврат премахна първия демократично избран президент – ислямиста Мохамад Морси. Всички тези събития са свързани, коментира колумнистът Джулиет Самюел за The Telegraph. След като опита и отхвърли демокрацията, управляващият елит на Египет сега планира да пробва друга идея на Запада: капитализма.

Египет не е единствената страна, взела подобно решение. Откакто Арабската пролет свали някои диктатори из Близкия изток, оцелелите управляващи се борят да избегнат подобна съдба. След като разчиташе на държавни покаяния, за да потушава несъгласието след обществото в продължение на години, монархията на Саудитска Арабия стигна до същото заключение като правителството на Египет: смислена икономическа реформа е единственият начин да остане на власт.

И двете страни преминаха през огромни икономически шокове, които направиха статуквото неустойчиво. Сривът на цените на петрола, макар и донякъде предизвикан от Саудитска Арабия, превърнаха държавния излишък на страната в огромен дефицит. В Египет инвеститорите и туристите се изплашиха след революцията и така лишиха страната от жизненоважни парични потоци. Една четвърт от населението сега е под линията на бедността.

Тези кризи представляват екзистенциални предизвикателства пред икономическите модели, предпочитани от деспотичните арабски режими, пише Самюел. Както египетското, така и саудитското правителство разчитат на раздаването на милиарди за храна или горива под формата на субсидии за народа всяка година. Две трети от саудитците и египтяните в официалната икономика имат държавна работа.

Много хора работят в сивата икономика без никакви законни права на собственост или лицензи за извършване на бизнес дейност, принудени да плащат подкупи и да се борят с произволната и корумпирана бюрокрация. Най-значимите национални активи са под контрола на държавните елити – саудитската монархия и военните в Египет. Междувременно нивото на раждаемост е до небето, което означава още усти за хранене и граждани, които се нуждаят от работа.

Предвид разклатените държавни финанси има само един начин да се създадат работни места: инвестиции. Те обаче трябва да бъдат привлечени по някакъв начин. А това означава фундаментална промяна.

И така, с различни подходи, правителствата на тези две арабски страни опитват реформи, които ще ги направят по-атрактивни за капитал, местен и чуждестранен. 40 години, след като започва национализацията на петролните си активи, Саудитска Арабия възприема програма за приватизация в забележителен мащаб.

Рияд планира да привлече 1,7 трлн. долара за националния си фонд за инвестиции, продавайки дялове от летища, банки, държавни услуги в 13 министерства и дори парче от националната си петролна компания. Кралството обеща да разчисти административните бариери за малкия бизнес и увеличи дела му в икономиката. Петролът, според принца престолонаследник, който води реформите, няма да поддържа страната вечно.

Египет, от своя страна, възприе тригодишна програма на Международния валутен фонд в замяна на заем за 12 млрд. долара, допълва Самюел. Налагането на плаващ курс за египетската лира е първата стъпка. Правителството договори да затегне паричната политика, за да забави инфлацията, да намали субсидиите и заплащането в администрацията, да въведе данък върху продажбите, да подобри лицензирането на бизнеса и закона при банкрут, както и да реформира пазара на труда и енергийния сектор.

Египетските депутати междувременно се опитват да накарат правителството да харчи повече за здраве и образование, вместо да раздава подаяния. Наградата, ако правителството успее, е западащата икономика да се превърне в производствен хъб, който изнася енергия и стоки по света.

Тези реформи обаче са изправени пред огромни предизвикателства. Намаляването на заплатите в администрацията и субсидиите, дори ако не са добре насочени, са изключително непопулярни. Установяването на право на собственост, борбата с корупцията и контролирането на арогантността на надменната държава създава губещи, които ще се борят, за да запазят привилегиите си. Условията ще станат доста по-лоши, преди да станат по-добри.

Нищо от това не включва отказ от политически свободи. Демокрацията е толкова далече, колкото винаги е била. Ако от тези икономически реформи се появи голяма и образована средна класа обаче, натискът за политическа реформа ще нарасне.

Това е горчив лек, но арабските правителства свършват с алтернативите, завършва Самюел. Техният установен модел на доминация на държавата и всепроникващи социални грижи няма да може да ги спаси от революция. Капитализмът, от друга страна, може и да успее. Поне засега.