Защо беше изпуснат стартът на националистическата вълна?

В годината на Brexit, Доналд Тръмп и възхода на етнонационализма в Европа трябва да отделим известно време, за да видим какво сме научили досега, коментира Уилям Галстън за The Wall Street Journal.

Дори в епоха, в която глобализацията се смята за една неумолима сила, националният суверенитет все още има значение. Националните политически решения, които създадоха Европейския съюз, са тези, които може да доведат и до неговия край.

Политическите лидери сключиха търговски споразумения, които позволяват на по-свободното придвижване на стоки, услуги и капитал. Много страни приветстват тези потоци, но все пак искат контрол над движението на хора през границите. Нежеланието на ЕС да разграничи миграционните движения от другите свободи бе това, което оформи британското мнозинство в подкрепа на Brexit.

Миграционните потоци имат значение отчасти защото засягат националните икономики, но и най-вече защото предизвикват националните култури. Някои местни граждани приветстват нарастващото многообразие, други го мразят. „Разнообразието“ е разделителна норма, особено внесеното разнообразие, и неговото насърчаване може да предизвикат съпротива.

Едно е, когато имигрантите останат на пристанищата, през които влизат, или в столиците, а съвсем друго, когато навлязат в по-малки общности, които са демографски стабилни от поколения наред, ако не и от векове.

Образованието оформя настроенията към разнообразието. В повечето западни демокрации хората с университетско и професионално образование се чувстват комфортно с имигрантите. От тяхна гледна точка няма причина да не бъдат харесвани. Местната кухня става по-вкусна, районите в упадък се връщат към живот, разходките по улиците на града стават по-интересни.

Лесното приемане на демографското разнообразие от образованите професионалисти е част от по-широката реалност: те не се страхуват от промените. Опитът ги е научил, че могат да се адаптират и дори да превърнат промяната в свое предимство.

Това не важи до такава степен за хора с по-ниско образование, много от които възприемат промяната като заплаха. В техните местни магазини те се сблъскват с купувачи, а след това и с касиери, които не говорят гладко езика им. Поведението на имигрантите е непознато, а често и облеклото им. Тези повърхностни разлики предполагат по-дълбоки културни разделения.

„Чувствам се като чужденец в собствената си страна“ е често чуван рефрен сред хората, които искат нещата да останат такива, каквито са от векове насам.

Националната демография все повече отразява тези разделения между по-образованите и по-малко образованите класи. Хората с образование – особено младите, пише Галстън, се придвижват към градските центрове като към хъбове на иновации и разнообразие. Междувременно по-възрастните и по-малко образованите остават в малките градове и селските райони. Сблъсъкът между града и провинцията е неизменна част от политиката от класическата древност насам, но сега се появява отново с пълна сила.

Може би културната промяна няма да бъде застрашаваща за по-малко образованите, ако икономическите промени през последните десетилетия не бяха толкова опустошителни. Има разлика между статистиките и реалността, която те представляват. Много икономисти от години пишат за застой в заплащането, спад на доходите и изчезването на работни места в производството.

Твърде малко от нас са прекарали достатъчно време с жертви на тези тенденции, пише Галстън. Ако бяхме обаче, тяхното непокорство срещу воденето на политиката както досега нямаше да бъде толкова изненадващо.

На конференция по външната политика наскоро бившият министър-председател на Дания Хеле Торнинг-Шмит обсъжда вота около Brexit, когато изведнъж избухва: „Чувствам се толкова виновна“. Макар да не пояснява какво има предвид може би то все пак е ясно. Като премиер на страната си, тя е била изолирана от недоволните граждани подобно на британските лидери, без да знае какво мислят избирателите и по-важното – какво чувстват.

Образованите професионалисти – включително повечето политици, живеят в икономически и културен балон и лесно приемат, че това, което виждат и чуват около себе си е представително за цялата страна.

Днес това има по-голямо значение от всякога, тъй като глобализацията се оказа по-скоро разделителна вътрешна сила отколкото между страните. През десетилетията след Втората световна война повечето групи и класи се подобряват. Производството генерира стабилна заетост с достойно заплащане и работни условия, постигнати и защитени чрез мощни профсъюзи. Устойчивият икономически растеж позволява на правителствата да разширят благосъстоянието без да се натоварват публичните бюджети.

Оттогава насам развиващата се икономика – по-скоро глобална и по-малко местна, все по-фокусирана върху услугите и информацията, отплащаща се повече на иновациите и по-малко на стандартизацията – разделя населенията на развитите икономики на победители и губещи, пише още Галстън.

Както работата на икономиста Бранко Миланович показва, новата икономика е донесла огромни ползи на населенията в по-малко развитите страни и на богатите и лицата от по-високите средни класи в развитите демокрации – но не и на работническите и по-ниски средни класи на тези демокрации. Тези хора се чудят: ако глобализацията не ни помага икономически, а подкопава начина на живот, защо вместо това да не изберем национализма?

Справедлив въпрос, а тези от нас, които се страхуват, че възраждащият се национализъм може да доведе до повторение на 30-те години, трябва да излезем с по-добри отговори от досегашните.

Ако ли не, Brexit и Доналд Тръмп ще се окажат само началото.