Президентът на САЩ Барак Обама се готви да предприеме най-рискования си ход във външната политика. Пренебрегвайки съпротивата у дома и почти единодушното несъгласие в Близкия изток, през следващите дни той изглежда ще продължи да настоява да бъде сключено споразумение по иранската ядрена програма с Техеран. Той разчита, че най-твърдолинейната теокрация в света може да бъде убедена да се промени към по-добро и че с времето мълчаливото мнозинство в Иран ще надделее над аятоласите, пише The Financial Times.
На карта е заложена идеята, че има смисъл да преговаряш с най-заклетите си врагове. Обама залага на дипломацията и по това коренно се различава от предшественика си Джордж Буш, но двама имат една обща слабост - смятат, че един силен ход може да промени играта. Буш мислеше, че може да присади демокрация в Близкия изток, като свали най-жестокия авторитарен режим. Обама се надява да създаде стабилност, като въвлече най-опасния режим в сътрудничество.
Колкото повече слушаме критиците на Обама, толкова повече споделяме подхода му. От израелския премиер Бенямин Нетаняху до саудитските владетели през почти всеки републиканец в Сената на САЩ критиците на Обама смятат, че думата на Иран не струва и пукната пара. В най-добрия случай Обама е наивен, казват те, в най-лошия - не постъпва като американец, тъй като сключването на сделки с престъпен режим е предателство на американските ценности.
В действителност подобни сделки са съвсем американски, отбелязва авторът на статията. В името на общото благо Франклин Рузвелт сключи съюз с Йосиф Сталин - един от най-жестоките масови убийци в историята. Ричард Никсън пък сключи мир с Мао Дзедун, избил повече хора и от Сталин. Джими Картър и Роналд Рейгън подкрепиха афганистанските муджахидини. Според тези стандарти иранските прегрешения са дреболия.
Нещо повече, Иран не представлява опасност за световните ценности на САЩ. Комунистите твърдяха, че говорят от името на цялото човечество. Иран говори само на 2% от него – шиитите по света. Обама често обича да цитира Джон Кенеди: „Ако искаш да постигнеш мир, не говориш с приятелите си – говориш с враговете си“.
Нетаняху твърди, че липсата на сделка е по-добра от лоша такава. Тук отново Обама намира повече опора в реалността от критиците си. Ако изборът е между лоша сделка и война, първото е по-добро. Други пък лекомислено говорят за бомбардиране на Иран. В един идеален свят Обама би успял да убеди Иран да прекрати гражданската си атомна програма, вместо да ограничи ресурсите ѝ. Сделката би продължила неопределено време, вместо за 10 до 15 години. „Времето за постигане на ядрен пробив“ в Иран би се удължило завинаги, вместо просто с една година. Техеран би прекратил подкрепата си за Хизбулла, за режима на Башар Асад в Сирия и други, вместо да поема ангажимента да не прави нищо. Такава сделка също би била правно обвързваща, а не политически документ. За съжаление, подобри условия не са реалистични. Обама не позволява на идеалното да бъде враг на доброто.
Какво може да се обърка? Недостатъкът в разсъжденията на Обама е, че Техеран няма да плати реална цена, ако наруши думата си. Сравнено с преди 10 или 15 години, Иран води преговори от позиция на силата. Ако сключи сделката, Обама постепенно ще намалява икономическите санкции. Ако Иран наруши думата си, те ще бъдат върнати. В най-лошия случай за Техеран, ситуацията ще се върне към днешното статукво. Какво може да загуби? Тук вродената разумност на Обама може да се брои срещу него. Неговата администрация настоява, че „всички опции остават на масата“ - включително и военни удари. Но Обама не пази в тайна факта, че никога няма да използва тази опция.
Неговата надежда е умерените сили в Иран, водени от Хасан Рухани, да съберат подкрепата на народа с увеличението на икономическия ръст заради постепенното вдигане на санкциите. Следователно вътрешната подкрепа за сделката ще се повиши. От своя страна Иран ще прекрати спонсорството си за шиитските групировки и терористични групи в региона. Умерените сунитски режими също ще отстъпят. Логиката на икономиката ще замести примамливостта на догматизма. Обама би прекъснал днешния порочен кръг. Това е оптимистична визия, която си заслужава да бъде преследвана. Никой няма по-добри идеи. Но тя също така се нуждае и от План Б, а Обама изглежда няма такъв.
Подходът му има два други минуса. Първо, водената от САЩ война срещу Ислямска държава в Ирак и Сирия се води основно от Иран и неговите шиитски съюзници в двете страни. Обама разчита на негласния съюз с Иран, който да води основната част от боевете. Нежеланието на Обама да изпрати американски войници на терен увеличава влиянието на Иран. Второ, сунитските съюзници на САЩ, водени от Саудитска Арабия, Турция и Египет вярват, че Иран ще си купи време, преди да изостави сделката, а първо ще прибере наградите. Те не се доверяват на познанието на Обама върху вътрешната динамика на Иран. Влошаващото се здраве на Аятолах Хаменей добавя друг риск. Рискът от атомна надпревара в Близкия изток никога не е бил по-висок.
Обама рискува да повтори още нещо, направено вече от предшественика му. Буш се опита да наложи демокрация под дулото на оръжията, а всъщност създаде в Близкия изток вакуум, който беше запълнен от Иран. Багдад стана сателит на Техеран и си остава такъв и днес. Иран спечели най-много от гафовете на Буш в района. Мощта му продължи да нараства и в годините на управлението на Обама. Би било ирония, ако предстоящото споразумение само бетонира тази тенденция, заключава Financial Times.