Къде изчезнаха всички велики мислители?

Преди няколко седмици, стоейки в офиса, направих поразително откритие в списание Foreign Policy, пише колумнистът на Financial Times Гидеон Рахман. Оказа се, че работя рамо до рамо с един от водещите мислители в света. Всяка година Foreign Policy изброява хората, които определя като "Топ 100 световни мислители“. И там, под номер 37, бе Мартин Улф (колумнист на Financial Times – бел. ред.).

Веднага отидох да поздравя моя колега. При тези обстоятелства е задължително за всеки англичанин да направи забележка, с която да обезцени своя успех, и Мартин Улф не направи изключение. Списъкът на интелектуалци от 2010, посочи той, изглежда доста слаб в сравнение с подобен списък, ако бе изготвен в средата на 19 век.

Това обаче бе повече от скромно. Той бе прав, отбелязва Рахман в разсъжденията си за класацията на стоте най-велики мислители. Ако се направи същата класация, но с личности от минали години, е трудно да се избегне впечатлението, че живеем в тривиален свят.

Класацията на Foreign Policy за 2010 г., трябва да се отбележи, е малко странна, тъй като голяма част от мислителите в топ десет са по-известни като изпълнители. Първото място си поделят Бил Гейтс и Уорън Бъфет за своите благотворителни кампании. След това идва Барак Обама на трето място, бразилският министър на външните работи Селсо Аморим на шесто и американският генерал, а както изглежда и осми най-значим мислител в света, Дейвид Петреъс. Едва на номер 12 в списъка ще намерите някой, който е известен повече с мислене, отколкото с дела – икономистът Нуриел Рубини.

С напредването на класацията истинските интелектуалци започват да доминират. Има икономисти като Джоузеф Стиглиц, журналисти (Кристофър Хитчинс), философи (Марта Нусбаум), политолози (Майкъл Манделбаум), писатели (Марио Варгас Льоса) и теолози (Абдулкарим Соруш). Въпреки неизбежното пристрастие към англоговорящия свят, има представители от всички континенти, включително китайския редактор Ху Шули и Жак Атали, който носи знамето на френските интелектуалци.

Класацията обединява впечатляваща група от хора. Но сега да я сравним с друг подобен списък, който би могъл да бъде направен преди 150 години. През 1861 ранглистата можеше да започне с Чарлз Дарвин и Джон Стюарт Мил – заради трудовете им "За произхода на видовете“ и „За свободата“, публикувани през 1859. След това може да включи Карл Маркс и Чарлз Дикенс. И това са само хората, които живеят в или около Лондон. В Русия Толстой и Достоевски пишат едновременно, въпреки че нямат нито един издаден голям роман.

Дори, както Foreign Policy има предпочитания към политици, разликата между гигантите в политиката от недалечното минало и пигмеите днес е тревожна. През 1861 година в списъка ще са включени Линкълн, Гладстон, Бисмарк и Гарибалди. Техните съвременни еквиваленти ще са Обама, Ник Клег, Ангела Меркел и Силвио Берлускони.

И все пак, може би 1861 е необичайно силна? Ако обаче направим отново упражнението и се пренесем в годината, когато Втората световна война избухва, списъкът на значимите интелектуалци от 1939 година включва Айнщайн, Кейнс, Т. С. Елиът, Пикасо, Фройд, Ганди, Оруел, Чърчил, Хайек, Сартр.

Тогава защо сегашната реколта мислители изглежда така слаба? Ето няколко възможни обяснения.

Първо, може би е необходимо известно време, за да се прецени величието. Може би само в ретроспекция можем да идентифицираме истинските интелектуални гиганти. Със сигурност е вярно, че част от хората, изброени в класацията от 1861 и 1939, не са били широко известни или харесвани по тяхното време. Маркс работи до голяма степен в неизвестност, Дикенс е отхвърлян от някои свои съвременници, а репутацията на Оруел нараства значително едва след смъртта му. Но повечето от гигантите от 1861 и 1939 г. са били признати за големи мислители приживе, а някои - като Айнщайн и Пикасо, стават много известни.

Втората възможност е, че близостта в наши дни буди неуважение. Може би сме заобиколени от велики мислители, точно толкова големи, колкото и гигантите от миналото, но не можем да го признаем, защото все още са сред нас. Съвременната медийна култура може би е довела до прекалена показност на самите интелектуалци, от които се очаква да творят прекалено много. Ако Мил е бил постоянно по телевизията или Ганди е пускал съобщения в Twitter пет пъти дневно, те можеше да изглеждат по-малко впечатляващи като личности или да бъдат смятани за по-малко дълбоки мислители.

Друга теория е, че характерът на интелектуалния живот се е променил и е станал по-демократичен. Сега голяма част от интелектуалните гиганти могат да се окажат от Китай, Индия или Африка, и тепърва да стават известни на Foreign Policy и Financial Times.

В съвременния свят все повече хора имат достъп до знание и способността да публикуват. Интернет също прави много по-лесно сътрудничеството и насърчаването на специализацията в съвременните университети. Това може да е начинът, по който знанието напредва в наши дни, а именно чрез мрежи от специалисти, работещи заедно по целия свят, а не чрез отделна личност с много висок интелект. В тази идея има по-малко романтика, но и повече ефективност.

Разбира се, има и още една възможност, допуска Гидеон Рахман, според която заради всичките удобства и технологични играчки нашето поколение не е толкова умно, за колкото се смята.