Банкерите, които прекараха последната година в лобиране срещу реформите в сектора, могат да се отдадат на заслужен отдих. За останалите хора това няма да е толкова лесно, пише Financial Times.
През настъпващия месец август ще станат три години откакто се появиха първите проблеми с британската банка Northern Rock, които след седмици предизвикаха ликвидна криза. Година по-късно пък се наложи големите банки в САЩ да бъдат спасявани от правителството.
Моментът е подходящ да се запитаме какво се промени оттогава за да направи глобалната финансова система по-сигурна, отчитаща в по-голяма степен рисковете и по-малко зависима от държавна подкрепа. Тъжният отговор е, че промените не са достатъчни.
През изминалата седмица банковите регулатори наложиха нови стандарти за капиталова адекватност и ликвидност – правила, които трябваше да установят хармонизация и твърдост в световните финансови регулации, на фона на опитите на банките да избегнат контрола.
Вместо това Банката за международни разплащания (BIS) разми обявените по-рано предложения и даде на банките осем години за да отговорят на изискванията.
BIS се поддаде на натиска от Германия и Франция да не бъде прекалено строга спрямо техните банки. Обезкуражителният компромис последва европейските стрес тестове, които само 7 от 91 банки не преминаха, понеже критериите в тях бяха твърде занижени.
Консенсусът между Европа и САЩ от 2008 относно нуждата от озаптяване на техните финансови мастодонти се оказа измамен стремеж.
Основният проблем за достигането до ефективно решение в отговор на финансовата криза от 2008 беше различният дневен ред пред политиците в различните държави, както и в отделните щати на САЩ.
Като резултат реформите са несъгласувани и като цяло направиха много малко за решението на двата основни проблеми, които кризата постави – това, че глобалните банки са твърде големи и твърде обвързани за да бъдат оставяни да фалират.
Най-разочароващата страна на реформата е колко лесно тези банки отхвърлиха очевидното решение – да разделят инвестиционните операции от банкирането на дребно.
Това би помогнало да се обуздае прекомерното поемане на рискове, финансирано със средства от депозити и държавни гаранции. Както се изрази бившият шеф на Barclays Мартин Тейлър, инвестиционните отдели на банките са паразитни по своята природа.
Пол Волкър, бившият председател на Федералния резерв (щатската централна банка), се пребори за вмъкване на текст в проектозакона за финансовата реформа в САЩ, който забранява сделките за собствена сметка на големите банки и ги принуждава да ограничат инвестициите си в хедж фондове и непублични компании.
По-късно обаче второто изискване бе смекчено, а банките вече успяват да заобикалят първото.
BIS признава в доклад от тази седмица, че без структурни реформи регулаторите трябва да намерят друг път за намаляване склонността на банките да стават по-големи, по-сложни и по-обременяващи за данъкоплатците.
САЩ разчитат на нови правомощия, овластяващи регулаторните органи да поемат контрола над проблемни институции, както и да ги разделят. Някои американски политици смятат, че това решава проблема „твърде големи за да фалират”, но това е наивно схващане.
Много зависи от способността на регулаторите да наложат ограничения, касаещи ливъриджа, капитала и ликвидността на финансовите институции, тъй-като проблемите за банките на Wall Street бяха предизвикани не на последно място от високия им ливъридж.
В това отношение компромисът, направен от BIS през тази седмица, е лош знак, макар че бъдещето ще покаже.
17:57 | 13.09.22 г.