Изминаха почти 40 години откакто САЩ и по-голямата част от Европа се бориха със сериозна инфлация. През последното десетилетие по-големият риск от двете страни на Атлантическия океан бе цените да паднат. След пандемията от коронавирус обаче масираните стимули от централните банки и правителствата породиха очаквания, че настъпва промяна, пише Financial Times в редакционен коментар.
Златото, класическият хедж срещу обезценката на парите, достигна номинален исторически връх, макар че цената все още не е надминала в реално изражение рекорда от 1980 г. Паричните агрегати, използвани от Английската централна банка и Бундесбанк през следвоенният период като предвестници за ценови натиск, но до голяма степен игнорирани през последните десетилетия, отново са на мода. Широките пари - мярка, която освен пари и депозити включва и някои силно ликвидни активи - нараснаха в развитите икономики, тъй като властите раздуха държавните баланси в отговор на пандемията. Някои икономисти, обръщайки се към учебниците по история, смятат, че инфлацията ще ги последва. Не е задължително.
Заплахата от повсеместно и устойчиво повишаване на цените сега е по-важна от всякога. Инфлацията изостря социалните разделения, засягайки най-много най-лошите от тях. Тя също така влияе на икономическото доверие и вземането на решения - едва ли желан ефект в среда, в която бизнесът разбираемо се колебае. Със смекчаването на блокажите, цените могат да скочат. Бизнесът може да иска да се възползва максимално от отложеното търсене, тъй като правилата за социално дистанциране са облекчени. Шоковете във веригите за доставка могат да увеличат производствените цени.
Но за да се окаже този инфлационен натиск постоянен и опасен, заплатите също трябва да се повишат. Двигател на двуцифрената инфлация през 70-те години на миналия век бяха очакванията за вдигане на цените, които бяха толкова силни, че предизвикваха все по-гласовити искания за по-високи заплати. Отличителен белег на ерата на ниска инфлация междувременно бе слабият растеж на заплатите, въпреки ниската безработица. Това ограничи инфлацията главно до активите, като пълното въздействие на печатането на пари от централните банки предстои да се усети в цената на ежедневните стоки и услуги.
Сега, когато трудовият пазар е разстроен, спиралата на заплатите и цените изглежда крайно невероятно. Икономистите трябва да помнят също, че паричните агрегати бяха загърбени основателно. Парите имат значение, но не са всичко - определянето на политика на базата на агрегати се оказа трудно, като те бяха по-малко надеждни показатели за инфлацията, отколкото се разчиташе.
Дефлацията остава по-голямата заплаха в момента. Но огромната дългова тежест носи инфлационни рискове, като най-големият е фискалната доминация. Централните банки често получават похвала за контролирането на цените, което обвързват с друга характеристика на нискоинфлационната ера: тяхната независимост да определят политиката си, както сметнат за добре. По-малко внимание се отдава на степента, в която тази независимост е в унисон с политическите настроения на деня. А такава тенденция е в ход, особено в САЩ, където Доналд Тръмп използва Twitter, за да напада Федералния резерв.
Нито един технократ не работи напълно независимо. В крайна сметка те се назначават от политици. Бившият председател на Фед от 80-те години Пол Волкър похвално устоя на общественото негодувание и поддържаше лихвите високи, за да се бори с инфлацията, но можеше да разчита на подкрепата на президента Роналд Рейгън. Предшественикът на Волкър, Артър Бърнс, от друга страна, беше притиснат от президента Ричард Никсън да понижи ставките преди изборите през 1972 г. - и го направи. Някои правителства си гарантираха ниски разходи по финансирането, като емитираха облигации, които падежират след 30, 50 или дори 100 години, но не всички бяха толкова разумни. Когато дойде време централните банки да повишат лихвите, това поколение регулатори - както техните предци - ще изпитат натиск. Ако се поддадат, инфлацията може най-накрая да се завърне.
23:25 | 13.09.22 г.