Политическата динамика в рамките на Републиканската партия по времето на управлението на сегашния президент на САЩ Доналд Тръмп е пречупено през гледната точка на „Всичко беше лъжа: Как републиканската партия се превърна в Доналд Тръмп“, книгата на Стюарт Стивънс, дългогодишен републиканец и главен стратег на кампанията на Мит Ромни за президентските избори през 2012 г.
Стивънс принадлежи към една от забележителните секти на църквата „Никога Тръмп“, състоящи се от фигури, които никога не са заемали значими постове в редиците на републиканците – най-вече Стив Шмид, Джон Уивър и Рик Уилсън. И сега те преоткриват себе си като противници на президента, пише Рос Даутат за New York Times.
Институционалното въплъщение на сектата е проектът „Линкълн“, който пуска призиви срещу президента и неговите републикански участници и се оказва замесен в два водещи аргумента в момента – вътрешнолибераления спор за това дали да бъдат приветствани или отхвърлени бившите републикански стратези и политическата тенденция, която представляват, както и вътрешноконсервативния аргумент дали трябва да се отхвърли подходът на Тръмп „изгори всичко“ към останалата част от неговата партия.
И двата аргумента се отразяват отчасти във въпроса какво всъщност представлява проектът „Линкълн“ - какви идеи биха вкарали неговите стратези в левия център, бяха ли посрещнати там с отворени обятия и как си представят възстановяването на Републиканската партия?
След като следя няколко от мъжете на проекта „Линкълн“ в Twitter и прочетох нещата, които пишат, ми е трудно да разбера отговора на тези въпроси, най-вече защото е трудно да се разграничат техните възгледи от баналния либерализъм на MSNBC.
Лесно е да се види какво мразят в Тръмп. Но в момента е по-трудно да се разбере какво им е харесвало някога в Републиканската партия или в консерватизма изобщо.
Даутат се обръща към книгата на Стивънс, защото смята, че тя може да му даде отговор. Но книгата само задълбочава мистерията, защото „Всичко беше лъжа“ не дава обяснение защо авторът ѝ е прекарал целия си съзнателен живот в услуга на партия, чиито привърженици той най-вече изобразява като измамници, лицемери и расисти, също толкова лоши, колкото либералите винаги са подозирали.
Стивънс всъщност не предлага история за интелектуална конверсия или постепенното идеологическо разочарование. Той не казва, че е вярвал в икономиката на предлагането (школа в макроикономиката, според която икономическият растеж може да се постигне най-ефективно чрез понижаване на бариерите за производство, като например се понижи данъкът върху дохода и капиталовия данък, и чрез осигуряване на по-голяма гъвкавост чрез намаляване на регулациите – бел. ред.), но сега го отхвърля.
Стивънс засилва критиката към републиканските избиратели, активистите и оперативните служители - и белите религиозни консерватори преди всичко - което прави автора на книгата да изглежда като внезапно прогледнал републикански ветеран, осъзнал неморалните устои на политическата формация в края на своя професионален път.
Стивънс вероятно би отговорил, че се е заблудил от факта, че републиканците, които се опитва да избере, от Том Ридж, през Джордж Буш до Мит Ромни, са добри и достойни държавни служители, които се опитват да спасят консерватизма от най-лошите му импулси. И човек би могъл да си представи по-интересна версия на тази книга, поглеждайки към този разказ, представяща американската десница, разкъсвана между своите ангели и демони.
Но Стивънс е толкова решен да наблегне на пълната поквара на партията си, че единственият му отговор на трудния въпрос защо републиканците скочиха от технократската порядъчност на Ромни към пламенното невежество на Тръмп е, че Тръмпизмът е биещото сърце на консерватизма през цялото време.
Републиканската партия се превърна в Доналд Тръмп, както е подзаглавието на книгата на Стивънс, не защото консерватизмът е покварен, тъй като републиканските държавни лидери не успяха да управляват – в годините на Джордж Буш, и да спечелят властта в обречени напъни при Джон Маккейн и Мит Ромни, пише Даутат.
Тези неуспехи извадиха републиканските сенки на повърхността, предизвиквайки верността на електората и подчертавайки моралните компромиси, които вече са направени от негова страна.