fallback

Двете студени войни на Америка

Американският президент Доналд Тръмп се впуска в две икономически войни едновременно, които не е невъзможно да спечели

13:00 | 02.06.19 г. 9

Американският президент Доналд Тръмп. Снимка: Ройтерс

Доналд Тръмп се впуска в две икономически войни наведнъж. Срещу Иран той използва оръжието на санкциите, за да свали режима на моллите. Срещу Китай размахва заплахата за мита и забрани, за да предотврати надмощието му в технологичната област. И в двата случая не е невъзможно американският президент да победи, пише френският вестник Les Echos.

Разполага ли Америка с достатъчно средства, за да води две войни едновременно – една в Азия срещу Китай и една в Близкия изток срещу Иран? По време на Студената война експерти по стратегия подчертаваха, че САЩ са единствената сила, която може да води два конфликта едновременно. Вярно е, че ставаше дума за военни конфликти.

Днес, когато икономическата война е напът да се превърне в „продължение на политиката с други средства“, ако перифразираме Карл фон Клаузевиц, или „заместител на войната“, могат ли САЩ да спечелят наистина? Има ли икономически войни по избор и по необходимост, ако можем да използваме формула, която до вчера се прилагаше изключително за класическите войни? Можем ли да определим все по-стриктните икономически санкции срещу Иран като модерна форма на война по избор, а санкциите срещу китайския гигант Huawei като израз на война по необходимост?

С други думи, Доналд Тръмп може би не е най-добрият президент на САЩ, но политиката му към Китай съдържа положителни елементи. Някой трябваше да надигне глас, за да сложи край на отклоняващото се от нормите и неприемливо поведение на Пекин.

Проблемът, разбира се, е, че Америка не се намесва в името на общия интерес, както го правеше вчера по време на Студената война срещу СССР, а в името на самата Америка без ни най-малко съобразяване с многостранния ред, както се случва напоследък. Европа, от нейна страна, закономерно е разделена между задоволството, че най-сетне важен играч говори ясно за Китай и страха да не се превърне в следващата мишена на Америка в нейния процес на систематично разрушаване на мултилатерализма.

В опит да разясним настоящата геополитическа ситуация и естеството на рисковете, пред които сме изправени колективно, трябва да разберем целите на различните играчи. Какво искат САЩ и Китай, без да забравяме Иран?

В конфронтацията с Китай Америка смята да затвърди неоспоримия си статут на „номер едно“. Несъмнено светът вече не е еднополюсен, какъвто може би беше едно десетилетие между разпадането на СССР през 1991 г. и падането на кулите в Манхатън през 2001 г. При всички случаи Америка няма да може да понесе истински опонент. Тя не приема широко разпространяваната идея, че XX век е бил векът на Америка, а XXI век ще бъде този на Китай.

Във военно отношение Китай далеч не може да се мери със САЩ. В икономически план американската икономика расте забележително в момент, когато растежът на Китай значително се забавя. Но в технологичен план азиатският гигант започва да се изравнява със САЩ. Дори по-лошо, той бележи зрелищни точки в някои стратегически области. Приемливо ли е това? Може ли да се позволи на все по-авторитарна сила да използва в своя полза информация, която само тя ще притежава?

Huawei в Китай, ядрената програма в Иран, паралелът е лесен, може би дори твърде изкушаващ. Може ли да оставим „абсолютното оръжие“ в ръцете на режим, воден от абсолютна идеология? Всъщност, намеренията на американците са по-ясни, отколкото изглеждат, и могат да бъдат обобщени по следния начин: в Азия – да обуздаят Китай, а в Близкия изток – да свалят режима на моллите с двойния риск да засилят енергията и усещането за самодостатъчност на китайците и да се изправят срещу ръководителите на Иран.

Режим със структурно противоречие

Намеренията на китайците са напълно противоположни на тези на САЩ. Те искат да гарантират превъзходството и дори пълния контрол на Китай върху Азия на първо време, след това да станат отново първа световна сила и да утвърдят по този начин превъзходството на авторитарния и централизиран модел на управление в китайски стил, а в дългосрочен план да осигурят преимуществото на китайската цивилизация над демократичния модел и по-глобално над западната цивилизация.

Намеренията на китайците са както офанзивни, така и дефанзивни. Те целят да запазят жив един структурно противоречив режим, който е едновременно и комунистически, и капиталистически. Поради това е необходим по-голям контрол върху обществото, придружен от задоволително ниво на растеж и висока степен на патриотични чувства.

Намеренията на Техеран също са до голяма степен дефанзивни. Режимът на моллите избра да излезе на предни позиции с разширяване на регионалното си влияние и възприе стил на постоянна провокация, за да си гарантира оцеляването на режима, чиито уязвимости са добре известни.

Вашингтон, Пекин, Техеран – никой не иска война и всички си играят с огъня. От Китайско море до Персийския залив рисковете от случайна война са все по-големи. С твърде реалната опасност всички да надценяват картите си и да подценяват тези на противниците си.

Обективно погледнато картите на Америка пред Китай и Иран са по-добри както във военен, така и в икономически план. Но способността за саможертва и дори за страдание на китайския народ, стимулирана от твърденията за несправедливите договори, наложени от Запада, въпреки че те са твърде преувеличени, е много по-голяма от тази на американския народ. По същия начин иранският режим винаги играе с картата на унижението.

За сметка на това Америка трябва да се справя с нежеланието, дори с противопоставянето на гражданите й на участието в конфликти на далечни места. В този контекст икономическото оръжие може да изглежда едновременно по-евтино и по-ефективно. Но то включва риска икономическата война случайно да се превърне във война в истинския смисъл на думата.

И горещият въпрос: ако има война, в Китайско море ли ще е или в Персийския залив?

Всяка новина е актив, следете Investor.bg и в Google News Showcase. Последна актуализация: 18:47 | 13.09.22 г.
fallback