Заплахата Тръмп

През последните няколко месеца редица анализатори имаха тихи опасения, че администрацията на Тръмп може да предизвика криза на външната политика, може би дори война, пише икономистът Пол Кругман за New York Times.

Отчасти това опасение отразяваше стремежа на Доналд Тръмп към надути изказвания и перчене, което се приема добре от Fox News, но не и от чуждите правителства. То обаче отразяваше и студената реакция, пред която ще се изправи новата администрация. След като работническата класа започне да разбира, че обещанията на кандидата Тръмп за заетостта и здравеопазването са били фалшиви, отвличането на вниманието чрез външната политика ще стане все по-привлекателно.

Най-вероятната точка явно е Китай – тема на голяма част от полемиката на Тръмп, като споровете около островите в Южнокитайско море може лесно да се превърнат в инциденти с престрелки.

Но войната с Китай явно ще трябва да изчака. Първо идва Австралия. И Мексико. И Иран. И Европейският съюз. (Но никога Русия.)

И макар че има елемент на цинични сметки в някои от празните думи на администрацията, те изглеждат все по-малко като политическа стратегия и все повече като психологически синдром.

Конфронтацията с Австралия бе отразена от повечето медии, вероятно защото е толкова странно неоснователна. В крайна сметка Австралия вероятно е най-довереният приятел на Америка в целия свят, държава, която се е била на наша страна няколко пъти, пише Кругман. Ние, разбира се, ще водим спорове, както е нормално между две страни, но не по нещо, което може да навреди на силата на алианса – особено след като Австралия е една от държавите, на които трябва да разчитаме, ако има конфронтация с Китай.

Но това е епохата на Тръмп. В разговор с министър-председателя на Австралия Малкълм Търнбул президентът на САЩ похвали победата си на изборите и се оплака от съществуващото споразумение, според което трябва да приеме някои от бежанците в Австралия, обвинявайки Търнбул, че ни изпраща „следващите нападатели от Бостън“. След което внезапно прекъсва разговора след 25 минути.

Е, поне Тръмп не заплашва да нападне Австралия. В разговора си с президента на Мексико Енрике Пеня Нието обаче той направи точно това. Според Associated Press той е казал на демократично избрания лидер в съседната страна: „Имате няколко лоши омбрета там. Не правите достатъчно, за да ги спрете. Мисля, че войниците ви са уплашени. Нашите не са, затова може просто да ги пратя да се погрижат“.

Източници от Белия дом сега твърдят, че тази заплаха – да не забравяме, че САЩ са нападали Мексико в миналото, което мексиканците добре помнят – било необмислена шега.

Скандалите с Мексико и Австралия засенчиха по-конвенционалната война на думи с Иран, който тества балистична ракета в неделя. Това определено бе провокация, пише Кругман. Но изявлението на Белия дом, че „изпраща предупреждение на Иран“ повдига въпроса – предупреждение за какво? Предвид начина, по който администрацията отчуждава съюзниците си, няма как да се случат по-сурови санкции. А готови ли сме за война?

Има и любопитен контраст между отговора към Иран и отговора към друга, по-сериозна провокация: руското ескалиране на прокси войната в Украйна. Сенатор Джон Маккейн призова президента да помогне на Украйна. Странното обаче е, че Белият дом заяви, че няма никакъв проблем в действията на Русия. Нещата стават твърде очевидни, нали?

И още нещо: Питър Наваро, ръководител на новия Национален съвет за търговията на Тръмп, обвини Германия, че експлоатира САЩ чрез подценена валута. По този въпрос може да се проведе интересна икономическа дискусия, но не се ли предполага, че държавните представители не трябва да предявяват подобни обвинения, освен ако не са готови на търговска война. А дали те наистина са?

Съмнявам се, пише Кругман. Всъщност тази администрация не изглежда подготвена по който и да е фронт. Конфликтните телефонни разговори най-вече никак не звучат като очертаване на икономическа или дори политическа стратегия – хитрите интриганти не губят време, хвалейки се с изборните си победи и мрънкайки заради медиите, отразили малкото хора на церемонията по встъпване в длъжност.

Не, това, което чуваме, звучи като някой, който няма никакви познания или умения и е извън контрол, който дори не може да се преструва, че е овладял чувството си на лична несигурност. Неговите първи две седмици на поста са абсолютен хаос, а нещата все повече се влошават – може би защото отговаря на всяко поражение с отчаян опит да смени темата, което води просто до ново поражение.

Америка и светът не могат да поемат много повече от това. Замислете се, завършва Кругман. Ако имате служител, който се държи по този начин, веднага ще го махнете от всяка позиция с отговорности и силно ще му препоръчате да потърси специализирана помощ. А този човек е главнокомандващ на най-силната армия в света.