Настоящите президентски избори в САЩ са състезание между най-възрастните представители на бейби бума в страната след Втората световна война. Въпреки това 70-годишният Доналд Тръмп и 68-годишната Хилари Клинтън представят две много различни десетилетия при формирането на това поколение. Доналд Тръмп стана известен като класически тип на 80-те, а Хилари Клинтън привлече за първи път публичното внимание като класически тип на 60-те, коментира за The New York Times колумнистът Дейвид Брукс.
Интересно е, и е тъжно, да видим как е остаряло бъдещото на тези две десетилетия.
Тръмп откри кулата Trump Tower на Пето авеню в Манхатън през ноември 1983 г. Устремът на бързо развиващия се капитализъм по това време бе изключителен. Капитализмът бе преодолял застоя от 70-те години и побеждаваше Съветския съюз. По времето на Рейгън писателите празнуваха капитализма не само като двигател, генериращ богатство, но и като морална система, начин да се предизвика усърдна работа, креативност и доверие.
Разбира се, Тръмп винаги е бил неприятна версия на капиталистическия вид. По някакъв начин бях включен, пише Брукс, в списъка с гости на някои от партитата през 80-те години, на които той бе домакин в лобито на небостъргача си и отидох като социален експеримент.
Те бяха пълни с нещо като второразредни знаменитости и корумпирани представители на града, които отчаяно се надяваха да бъдат споменати на първа и шеста страница в The New York Times. Мой приятел дойде при мен, разказва още Брукс, на едно от тези партита и резюмира атмосферата: „Ако срещу теб не е повдигнато обвинение, нямаш да имаш и покана“.
Както видяхме в понеделник вечерта, Тръмп сега представлява капитализма, който е деградирал до пълен егоизъм. Той се отнася към другите хора като към предмети и лъже безцеремонно. Горд е, че не плаща данъци, докато други се грижат за сметката, горд е, че е спечелил от жилищния балон, който нанесе толкова много страдания, липсва му дори елементарна концепция за граждански живот и отговорностите му към него.
Мотото му е: вземи каквото можеш за себе си, а останалите могат сами да се грижат за себе си. Както казва Алекси Сарджънт в журнала First Things, “политиките на Тръмп обикновено означават Америка да наруши обещанията си“. Тръмп ще накара Америка да не изпълни обещанията си към съюзниците ѝ в НАТО, към Япония, към кредиторите ѝ, търговските ѝ партньори и собствената ѝ конституция.
Тръмп ни напомня – дори на тези от нас, които защитаваме капитализма, допълва Брукс, колко разрушителен може да е капитализмът, когато не е придружен от балансиращ го етос на морална сдържаност.
Род Дреър от списанието The American Conservative посочва, че когато един лидер непрекъснато нарушава обещанията си, общественият живот е невъзможен. „Ако не можеш да разчиташ на хората да изпълнят обещанията си, никога няма не знаеш кое е истинско“, пише Дреър. Тръмп е низката, нечестна останка от едно преди ярко десетилетие.
Клинтън направи речта си в Уелсли през пролетта на 1969 г., която бе изпълнена с възвишения, вдъхновяващ и самомнителен идеализъм на 60-те години.
„Предизвикателството днес е да практикуваме политиката като изкуството да правим това, което изглежда невъзможно възможно“, каза тя тогава. „Не сме заинтересовани от социално преустройство, а от човешко преустройство“, продължава тя. „Търсим по-непосредствени, възторжени и проникващи начини на живот“.
Тя мечтаеше за общество, в което доверието ще бъде възстановено. „Където не манипулирате хората. Където не се интересувате от социални машинации на хората“. Думите са грандиозни, но има духовна амбиция в тях.
Това поетично, стремително качество изцяло липсва от това, в което се превърна кампанията на Клинтън. Тя може да бъде унищожително добра в предотвратяването на атаките, но ѝ липсва човешкият контакт, когато говори за проблемите на страната и не успява да създаде емоционална връзка.
На въпрос защо иска да бъде президент или с искане да представи някаква положителна визия, тя преминава към списъка си от програми. Никога не е достатъчно просто да включи три програми в отговора си - тя трябва да изброи поне 8-9. А това е чист либерализъм на група с интереси – купуването на гласове с федерални пари, а не вдъхновяващ образ на общото благо.
Революциите през 60-те и 80-те освободиха индивида – първо социално, после икономически, и отслабиха общността. По-изненадващото е, че тази кампания на кандидатите от двете кампании опустошава идеализма.
Няма възвисяване в тази надпревара. Има пълна липса, и в двете кампании, на каквито и да е усилия да се харесат на по-добрите нас, пише Брукс. И в двете кампании се приема, че сме егоистични същества, а не същества, които обичат, помагат, имат надежди, мечтаят и се подкрепят. И в двамата кандидати съществува презумцията, че най-низките мотиви са най-истинските.
По ирония на съдбата една от задачите на тези, които идват след децата от бейби бума е да възстановят идеализма. Голямото предизвикателство на днешния момент е кризата на изолация и фрагментация, нуждата да се свърже повторно тъканта на обществото, което бе разкъсана от егоизма, цинизма, недоверието и автономията.
В даден момент ще трябва да се наложи нова лексика и подновена антропология, която подчертава любовта, приятелството, верността, солидарността и добросъседството, които водят до свързване на хората, а не до недоверие. Поколението милениум, завършва Брукс, иска да се включи активно в този обрат. Но вдъхновението със сигурност не идва от поколението на бейби бума, което днес е на сцената пред тях.
02:54 | 14.09.22 г.