Защо американската мечта е мъртва?

Доналд Тръмп е критикуван и от демократи, и от републиканци за думите си, че „американската мечта е мъртва“. Но вместо да убиват вестоносеца, критиците и от двете страни трябва да се замислят защо толкова много американци са съгласни с Тръмп и защо „възстановяването“ на президента Барак Обама е толкова болезнено за мнозина, пишат Фил Грам, бивш председател на банковата комисия в Сената, и Майкъл Солон, партньор в US Policy Metrics, за The Wall Street Journal.

Когато Обама пое поста по време на рецесията през 2007-9 г., нямаше друг президент до този момент, който да има по-добра позиция, за да даде старт на силно възстановяване. С впечатляващ мандат, даден от избирателите, Обама се радваше на супермнозинство в Сената, мнозинство в Долната камара и нация, готова за промяна. Историята явно се усмихваше на усилията на Обама. Рецесията приключи само шест месеца след началото на първия му мандат, а всяка сериозна рецесия от 1870 г. (откогато датират първите надеждни годишни данни), с изключение на Голямата депресия, е последвана от мощно възстановяване.

За изпълнението на програмата не бяха щадени ресурси. Стимулите на Обама за 836 млрд. долара надвишиха всички икономически програми със стимули, взети заедно. Министерството на финансите е заемало по един 1 трлн. долара годишно в продължение на четири поредни години, сочат данни на Office of Management and Budget. Федералният резерв инжектира нови резерви за 3 трлн. долара в банковата система, генерирайки рекордно ниски лихвени проценти.

Всеки държавен анализатор предвиждаше скорошно завръщане на щастливите дни. През август 2010 г. бюджетният офис към Конгреса прогнозира среден ръст на БВП от 3,3% през 2010-2015 г. Прогнозата на Фед бе за 3,7%, а очакванията на администрацията на Обама бяха дори за 4,5%. И тези оценки дори бяха консервативни спрямо реалните модели на възстановяване след всяка голяма рецесия с изключение на Голямата депресия.

През нито една от седемте години след края на кризата обаче годишният икономически растеж не достигна дори 3%. Реалните средни доходи на глава на населението са нараствали пет пъти по-бързо при възстановяването при Клинтън, седем пъти по-бързо при Рейгън и 10 пъти при Кенеди/Джонсън, отколкото при възстановяването при Обама.

От всички възстановявания след 30-те икономически свивания от 1870 г. насам само две не постигат силни резултати след дълбоките рецесии. И само две са наречени Големи заради дългите периоди на страдания, които предизвикват. И при само две правителството налага икономически политики, радикално различни от тези при останалите – Голямата депресия при Рузвелт и Голямата рецесия при Обама.

От 1932 до 1936 г. федералните разходи се изстрелват нагоре със 77%, държавният дълг нараства с над 73%, а горните данъчни ставки се утрояват от 25% до 79%. Но това, което наистина променя нещата е намесата на федералното правителство в икономиката с вълна от толкова много нови закони и изпълнителни заповеди, колкото не е имало при всички следващи президенти, взети заедно до времето на Клинтън.

Когато правителството налага по-голям контрол, частните инвестиции се сриват, достигайки средно 40% от нивото през 1929 г. в продължение на 9 последователни години. Данни на Обществото на нациите показват, че през 1938 г. в пет от шестте най-развити страни в света индустриалното производство е било средно 23% над нивата от 1929 г., докато в САЩ то все още е бил с 10% под тях. Заетостта в пет от шестте големи развити страни е била средно с 12% над нивата преди депресията, докато тази в САЩ с 20% под тях. Преди Голямата депресия реалният БВП на глава на населението в САЩ е с около 25% по-висок от този във Великобритания. До 1938 г. този показател на Острова вече е малко над стойностите му в САЩ.

Когато Обама въвежда отново някои от „прогресивните“ политики на Рузвелт, няма как историята да не повтори уроците си. Разходите се вдигат с 18% през първата година от администрацията на Обама. Публично държаният държавен дълг нараства над два пъти. Пределните данъчни ставки върху обикновените доходи се увеличават с 24%, а данъците по капиталовите печалби и дивидентите – с 59%. Американския бизнес се превива под тежестта на най-високата корпоративна данъчна ставка и най-наказателното третиране на чуждестранни печалби в света. Чрез закони и регулации държавният контрол върху икономиката расте, като бюрокрацията сега доминира в здравеопазването, финансовите услуги, производството на енергия и интернет.

На всеки десет години между 1870 и 2007 г. доходите на всеки мъж, жена и дете в Америка са нараствали средно с 21,6%, сочат официални данни и Madison Project. Това забележително постижение е осезаемият показател за степента, докато американската мечта наистина се сбъдва. Само два пъти тази мечта залитва – при Голямата депресия и Голяма рецесия. Дали ще го наречем прогресивизъм или социализъм, но лошите политики водят до лоши резултати – не само понякога и на някои места, но винаги и навсякъде, дори и в Америка.

Основният урок от Голямата депресия и Голямата рецесия е, че когато правителството харчи твърди много, налага твърде големи данъци и регулации, икономическата свобода е потисната, а икономическият растеж изчезва, завършват Грам и Солон. Когато растежът изчезва, с него се заминава и американската мечта. Върнете на Америка икономическата ѝ система на свобода и възможности и последвалият растеж ще върне обратно американската мечта, призовават те.