Светлините на Америка угасват – буквално. В Колорадо спрингс правят отчаяни опити да спестят пари, като изключат една трета от уличното осветление. Подобни неща се случват и в останалата част на страната – във Филаделфия, Калифорния и други места, пише в материал за New York Times Нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман.
В същото време страната, която някога удивляваше света с мащабните си инвестиции в транспорт с проекти като вътрешноградски магистрали, сега се връща назад – в много щати местните власти разбиват пътища, които вече не могат да си позволят да поддържат, посочва икономистът.
Страна, някога уважавана за образователната си система, една от първите, направила задължително основното образование, сега отстъпва позиции. Биват уволнявани учители, спират се учебни програми, в Хавай учебната година се съкращава драстично. Всичко говори, че предстоят още съкращения на разходи.
Казва ни се, че нямаме избор, че основните функции на правителството – основните услуги, които трябва да се предоставят на населението, вече не са достъпни. Истина е, че местните власти и общините нямат пари заради кризата. Но те нямаше да са толкова изцедени откъм финанси, в случай че политиците обмисляха някакви варианти за увеличение на данъците.
Федералното правителство, което може да пласира защитени от инфлацията дългосрочни облигации при лихва от едва 1,04 на сто, изобщо не е изцедено. То би могло и би трябвало да предоставя помощ на местните власти, за да защитава бъдещето на инфраструктурата и децата, смята Кругман.
Вашингтон обаче почти не предоставя помощ, а когато го прави, то е доста незадоволително. Републиканците и демократите „центристи“ посочват като основен приоритет ограничаването на дефицита. В същото време те обявяват, че ще запазят данъчните отстъпки за най-богатите, които ще лишат бюджета от 700 млрд. долара през следващото десетилетие.
Всъщност голяма част от политическата класа в САЩ показва своите приоритети – с оглед избора дали най-богатите 2% от американците да бъдат помолени отново да плащат данъците, които са плащали по времето на Клинтън, или да позволят на основите на нацията да се сринат – буквално при пътищата и фигуративно – при образованието.
Политическата класа избира втория вариант. Това е разрушителен избор както в краткосрочен, така и в дългосрочен план.
В краткосрочен план данъчните отстъпки са сериозна спирачка за икономика с оглед високата безработица.
Когато чуваме хора, настояващи за повече правителствени разходи от Обама, е ключово да имаме предвид местните власти. Да, федералното правителство харчи повече, макар и не толкова, колкото бихте си помислили. Местните власти обаче ограничават разходите.
Ако двата ефекта се обединят, то става така, че единствените големи увеличения на разходите са при програми за осигуряване на системата като застраховане при безработица. Тези програми обаче стават все по-скъпи заради остротата на икономическата криза.
Това означава, че на фона на всички критики за провалените програми за насърчаване на икономиката, ако се вгледаме в разходите на правителството като цяло, всъщност изобщо няма да видим никакви стимули. А при застой на федералните разходи и съкращаване на местните, се отива в обратната ситуация.
Не е ли всъщност данъчната отстъпка за богатите форма на стимул? Не, бихте посочили вие. Когато спасим работата на учител, това със сигурност подпомага заетостта. Когато дадем на милионерите още пари, това е добър шанс повечето от тези пари да останат неоползотворени.
А какво ще се случи с икономиката в бъдеще? Всичко, което знаем за икономическия растеж, казва, че добре образованото население и висококачествената инфраструктура са критично важни. Развиващите се страни полагат огромни усилия, за да подобрят пътищата, пристанищата и сигурността си. Само в Америка нещата стоят по обратния начин.
Как стигнахме дотук? Това е логичното последствие от продължилата три десетилетия антидържавна реторика. Реторика, която убеди мнозина гласоподаватели, че долар, събран като данък, е загубен долар, че публичният сектор не може да върши нищо правилно.
Антиправителствената кампания винаги се е използвала от опозицията – като символ на загуба и измама. Като символ на чековете за хора, каращи кадилаци, на огромните армии от бюрократи, събиращи ненужни документи. Това обаче бяха митове – никога не е имало толкова загуби и измами, колкото се е твърдяло.
Сега тази кампания достигна своя пик с твърденията, че държавата плаща за услуги, от които никой, освен богатите не се нуждае, услуги, които правителството трябва да предоставя, но които никой не иска. Като осветени улици, хубави пътища и солидно образование за децата.
Това е резултатът от дългата кампания срещу правителството – поехме в разрушително грешен коловоз. Америка се намира на неравния, неасфалтиран път, който не води никъде, завършва Кругман.