Защо Китай може да продължи с икономическия си растеж по план?

Наскоро финализираният 13-ти петгодишен план на Китай очертава икономическата стратегия и амбициите на страната за периода 2016-2020 г. Сред целите му са удвояване на БВП и средните доходи на селските и градските домакинства в съответствие с нивата им от 2010 г., припомня за project-syndicate.org бившият главен икономист на Световната банка и професор в Peking University Джъстин Ифу Лин.

Тези цели ще изискват от икономиката на Китай да се разраства със среден годишен темп от поне 6,5% през следващите пет години. Макар че този темп ще бъде значително по-бавен от средния ръст на страната от 9,7% от 1979 г. насам, без съмнение е бърз по международните стандарти. А имайки предвид, че растежът на Китай се забавя всяко тримесечие от началото на 2010 г., някои поставят под въпрос дали целите са постижими. Вярвам, че са.

Икономическият растеж е в резултат на засилена трудова производителност вследствие на технологичния напредък и индустриалната модернизация. Страните с високи приходи, вече на върха на производителността, трябва да постигат растежа си с технологични и организационни пробиви. В резултат техният растеж обикновено е около 3%. Развиващите се страни обаче могат потенциално да ускорят ръста на производителността си, а така и растежа на БВП, като заемат технологии от развитите страни, както прави Китай.

Въпросът за Китай, след 36 години наваксване, е колко дълго може да продължи да печели от този процес. Някои учени вярват, че страната е достигнала лимитите си. Използвайки историческите данни, събирани от икономическия историк Ангъс Мадисън, те показват как другите източноазиатски страни се преминали през забавяне на икономическия растеж, след като БВП на глава на населението е достигнал около 11 000 долара от гледна точка на паритета на покупателната способност спрямо постоянните нива на щатския долар от 1990 г., или 17 000 долара при постоянни нива на щатския долар през 2005 г.

За петте години, след като Япония достига това ниво например икономиката ѝ се разраства със среден годишен от 3,6%. В Южна Корея растежът се забавя до 4,8%, а в Хонконг – до 5,8%. Имайки предвид, че Китай вероятно ще премине този праг по някое време тази година, много вярват, че средният годишен ръст през следващите пет години ще се понижи доста под 7%.

Не съм съгласен, пише Лин. Това, което този анализ не взима предвид е фактът, че развитите икономики не бездействат. Те се разрастват и отбелязват технологични пробиви. А това създава възможности за развиващите се страни да продължат да се учат.

Тези, които предвиждат забавяне на Китай с право разглеждат БВП на глава на населението, който отразява средната трудова производителност в страната, а оттам и нивото на техническия и индустриалния напредък. Най-добрият показател за потенциала на растеж на Китай обаче не е БВП на глава на населението спрямо някакъв случаен праг, а разликата в БВП на глава на населението между Китай и САЩ, най-голямата икономика в света. И по този показател Китай има още много пространство за разширяване.

Когато Япония преминава прага от 11 000 долара през 1972 г., БВП на глава на населението в страната е 72% от нивото му в САЩ. Когато това се случва с Тайван през 1992 г., нивото му е 48% от това на САЩ. Сравнимата цифра за Китай днес е само около 30%.

През 2008 г. - последната година, в която Мадисън представя данни преди да почине през 2010 г., БВП на глава на населението на Китай е 21% от това на САЩ. Проучвайки как останалите икономики от Източна Азия са се представили, когато са били на сравнима позиция спрямо САЩ, можем да преценим потенциала за растеж на Китай.

БВП на глава на населението на Япония е на 21% от нивото му в САЩ през 1951 г., а през следващите 20 години нараства със среден темп от 9,2%. През двете десетилетия, след като Сингапур постига това ниво от 21% през 1967 г., БВП на глава на населението расте средно с 8,6% годишно. Ситуацията е подобна в Тайван, Хонконг и Южна Корея. В двайсетте години, след като БВП на глава на населението в тях е било 21% от нивото в САЩ, растежът при тях е средно около 8%. Няма причина да не смятаме, че Китай има потенциала да постигне същото до 2018 г.

Текущото забавяне на икономиката на Китай е в резултат на външни и циклични фактори, а не на природни ограничения. Китай страда от последиците на финансовата криза от 2008 г. и свиващото се търсене на износа. От 1979 до 2013 г. средният годишен ръст на износа е 16,8%. През 2014 г. той се понижава до 6,1%, а през 2015 г. допълнително се срива до -1,8%.

Това външно съпротивление вероятно ще продължи, тъй като политиките на развитите страни възпрепятстват усилията за прилагане на структурните реформи – например намаляване на заплащането, понижаване на социалните помощи, финансово намаляване на задлъжнялостта и консолидране на бюджетните дефицити, нужни за възстановяване на икономическия растеж. И наистина, подобно на Япония в началото на 1991 г., голяма част от развития свят рискува изгубването на десетилетия.

За да се постигнат целите за растежа, Китай ще трябва да разчита на вътрешното търсене, включително инвестиции и потребление. За щастие перспективите и в двете сфери са силни. За разлика от развитите страни, които често се борят да намерят продуктивни инвестиционни възможности, Китай може да се насочи към подобрения на инфраструктурата, усилия в урбанизацията, управление на околната среда и високотехнологични индустрии. И, за разлика от много от конкурентите си в развиващия се свят, Китай има достатъчно фискално пространство, спестявания на домакинствата и валутни резерви за подобни инвестиции. А те ще генерират работни места, доходи на домакинствата и потребление.

В резултат на това, дори ако външните условия не се подобрят, постигането на растеж от поне 6,5% е в рамките на възможностите за Китай. В този случай страната ще продължи да бъде основен икономически двигател на света, допринасяйки за 30% от световния растеж поне до 2020 г.