В крайна сметка министрите и комисарите отново влязоха в ролите си на добри европейци. „Това е исторически ден за еврозоната", "Кризата сега е зад нас", каза Пиер Московиси, еврокомисар по паричния съюз.
„Успяхме", потвърди министърът на финансите на Португалия Мариу Сентену, в момента председател на Еврогрупата. „С нашата солидарност това се случи“, заяви германският му колега Олаф Шолц, а председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер добави, че „Европа трябва да се гордее с общата валута".
Така управляващите в еврозоната колективно похвалиха края на кризисната програма на свръхзадлъжняла Гърция. Гръцкият премиер Алексис Ципрас дори по изключение си сложи вратовръзка, за да отпразнува „историческото събитие".
Но постановката е просто блъф. Всъщност няма какво да се празнува. Напротив - Гърция е икономически разрушена и няма шанс да избегне диктата на своите кредитори.
Същите онези, които въпреки предупрежденията на експертите на Международния валутен фонд, я накараха да свие публичните разходи с една трета само за четири години, причинявайки най-тежката рецесия, която някога се е случвала в дадена страна – в мирно време. Това остави една пета от населението без работа, прогони 300 000 гърци в чужбина и увеличи дълга до 180% от икономическото производство.
Но вместо да допусне едно подстригване на дълга да постави ново начало, кредиторите само отложиха изплащането на дълговете за далечното бъдеще и сега задължават гръцката държава да генерира в продължение на 42 години цел за първичен бюджетен излишък от 2,2 от БВП. Според мнението на редица експерти една абсурдно нереалистична концепция.
Още по-лошо от небрежността на кризата в Гърция е друг неуспех: правителствата на еврозоната не са елиминирали основните причини за кризата. Европейският паричен съюз все още е заплашен от срив, днес дори повече, отколкото когато кризата избухна преди осем години, пише в свой анализ германският Die Tageszeitung.
Причината за това е основното противоречие още при създаването на еврото: 19-е участващи държави имат една валута, но управляват националните си бюджети по отделно и оперират със съответните национални икономически политики. Освен това Европейската централна банка не служи автоматично като „кредитор от последна инстанция", която запазва ликвиден държавния бюджет в случай на криза, както е обичайно в световен мащаб.
В резултат на това все още няма общ бюджет и няма общо демократично избрано правителство на еврозоната. Така обаче липсва и спешно нужната институция, която е абсолютно необходима и следва да представлява общото благо на паричния съюз като цяло и се споделя от гражданите на всички държави членки.
В основата на тази неправда е член 125, параграф 1 от Договора за ЕС. „Съюзът не носи отговорност за задълженията на централните правителства", се казва там, а това се отнася и за държавите членки помежду им.
Същевременно страните членки се ангажираха да ограничат държавния дълг до 60%, а годишният дефицит – до 3% от икономическата продукция. Преди всичко, клаузата за липса на помощ имаше за цел да успокои консервативните германски гласоподаватели, а общите правила трябваше да заменят съвместното правителство. Но това пося зародиша на заплашващия сега срив. Защото конструкцията и до днес продължава да създава една отровна илюзия сред гражданите, че валутният съюз е осъществим без загуба на власт за националните правителства.
Колко контрапродуктивно е това илюстрира сравнението със САЩ по отношение на държавния дълг. Американските публични финанси са на мниус 105% от годишната икономическа продукция. Това е много, но никой не се страхува, че американското правителство няма да обслужва дори една от издадените облигации. Не само че то има фискалната мощ да генерира необходимите приходи, но и Федералният резерв гарантира всички плащания. Затова американските облигации са пример за безопасна инвестиция дори ако президентът е хаотичен. Обратно, еврозоната като цяло е много по-малко задлъжняла с 86% от брутния си вътрешен продукт и всъщност не би трябвало да има проблем с дълга си.
12:53 | 14.09.22 г.