Защо Ердоган мрази лихвите?

Автократите и икономиката... по принцип двете неща не се сработват. На всеки един Сингапур се пада по една Венецуела, Зимбабве или Турция. Президентът на последната държава вкара страната в истинска валутна криза. Не на последно място, защото Реджеп Тайип Ердоган очевидно гледа на лихвите с дълбоко отвращение.

Изразено в цифри, турската лира загуби почти 40% от стойността си спрямо долара тази година. Катастрофата се изостря от спора с американския президент Доналд Тръмп за арестувания в Турция пастор Андрю Брънсън. Само през миналия петък лирата загуби около 16% от стойността си. Тя успя да възстанови част от загубата от тогава, преди в четвъртък отново да поеме надолу. Междувременно инфлацията е повече от 15%.

В класическия случай сега централната банка би трябвало да повиши основния си лихвен процент - това е лихвата, по която търговските банки могат да вземат заеми от централната банка. Понастоящем основният лихвен процент е 17,75%, но това очевидно не е достатъчно висока лихва, за да се противодейства на колапса на валутата и на инфлацията.

По-високите лихвени проценти обикновено намаляват цените, като правят кредитите по-скъпи. Освен това и спестяването започва да се отплаща повече. Това означава, че компаниите инвестират по-малко, а и потребителите консумират по-малко. Това намалява търсенето на продукти - което прави увеличаването на цените по-трудно и бавно. В допълнение, по-високите лихвени проценти би трябвало да направят инвестирането в Турция по-привлекателно. В резултат лирата би покачила стойността си поради по-голямото търсене. По-силната валута от своя страна има антиинфлационен ефект, тъй като стоките, закупени в чужбина и внесени в Турция, ще станат по-евтини.

Дотук с класическата наука. Но централната банка на Турция се отдръпва от увеличението на лихвените проценти. Вероятно, защото централните банкери се страхуват от гнева на президента, който ги беше заплашил да ги подчини на себе си. Ердоган също така назначи своя зет Берат Албайрак за финансов министър. Президентът обвинява за проблемите "търговска война", предизвикана от чужди държави и зловещо антитурско "лоби на лихвите". А самият Ердоган е самопровъзгласил се враг на лихвите. 

Това може да се дължи отчасти на вярата му - в крайна сметка в исляма, като и в християнството впрочем, има забрана за лихварство. Но неговата амбиция може преди всичко да се дължи на факта, че той финансира икономическия растеж на Турция с печатането на пари. С цели 7,4% нарасна брутният вътрешен продукт на страната през изминалата година. Това обаче е свързано и с факта, че през годината на опита за преврат - 2016 г., икономиката нарасна много слабо за развиващ се пазар – с 2,9%. Освен това бумът се откупува на висока цена. Голяма част от растежа се дължи на сериозни правителствени инвестиции в инфраструктурата. В допълнение, правителството подкрепя потреблението със субсидии, пише в свой анализ по темата германската икономическа телевизия N-TV.

Това осигурява на Ердоган подкрепата на голяма част от населението. Президентът не само показва тенденция към автократизъм, но иска да поддържа високата скорост на икономиката с помощта на евтини кредити. И това не е всичко -  високата безработица в Турция говори против повишаването на лихвените проценти. Нивото е малко под десет процента. При това въпреки скорошния силен икономически растеж. Това само по себе си е достатъчен аргумент за само привидно независимите централни банкери да избягват възможно най-дълго увеличаването на лихвените проценти. 

И още нещо: Ердоган вижда в лихвите не само „майката и бащата на всяко зло". Според него високите лихвени проценти осигуряват висока инфлация, а ниските лихвени проценти се грижат за ниска инфлация. Така президентът преобръща нагоре с главата икономическата теория.

Някои наричат това схващане „нетрадиционно", други - "странно". Независимо от това как го наричаме, има действителен икономически подход, на който Ердоган може да се позове. Тази идея се нарича „неофишъризъм“ и носи корените си от американския икономист Ървинг Фишър. В основата на неговото прозрение: въпреки че и Европейската централна банка и Федералният резерв на САЩ наводниха масово пазарите с евтини пари след икономическата и финансова криза, инфлацията не се увеличи значително. Друг пример е Япония, която се намира на прага на дефлация в продължение на много години – при това напук на разхлабената парична политика.

Ключовият въпрос е: дали науката за паричната политика фундаментално се е провалила, или това е просто изключение? Едно обяснение за това явление може да бъде, че предоставената от централните банки ликвидност не се предава достатъчно от страна на банките под формата на заеми за дружества и потребители, а вместо това се инвестира в недвижими имоти и акции. С други думи – все пак има инфлация, но тя рефлектира в цените на активите, които не се използват при класическото изчисляване на инфлацията.

Що се отнася до Турция, традиционалистите в момента могат да се чувстват прави. Веднага след като централната банка се поколеба да действа в посока на повишаване на лихвените проценти, лирата загуби стойност и по този начин подхрани инфлацията. А щом инвеститорите се настроят за по-висока инфлация, те се разделят от инвестиции в лири.  Това допълнително ускорява обезценяването на валутата. По-слабата валута, от друга страна, причинява по-скъп внос, което, наред с други неща, подхранва инфлацията.

По всичко изглежда, че моментът не е подходящ икономическата ортодоксалност да бъде подложена на тестове в Турция.