Кой е най-влиятелният човек на планетата? Аз гласувам за Владимир Путин, пише Дейвид Брукс за в. "Ню Йорк таймс".
Путин се утвърди като полюс в големия дебат на сегашната епоха - между авторитаризма и демокрацията. Той има последователна стратегия за пропагандиране на идеите на авторитарния лагер в този дебат. Притежава умението, когато си поиска да унижи и подкопае позициите на своите демократични съперници и това да му се разминава.
Навсякъде в културен план той се превърна в герой за популистките консерватори - във Франция, Италия, Филипините и Овалния кабинет.
Постоянно се казва, че Путин е добър само тогава, когато трябва да изиграе своята ръка, а картите му са слаби. Всички очакват в крайна сметка той да се провали, защото руската икономика има толкова много проблеми. Ръката му всъщност обаче не е толкова слаба. Това е така, защото властовата му база не е икономическа - тя е културна и идеологическа.
Както Кристофър Колдуел пише в изданието "Импримис", международният престиж на Путин започва от историята, която той разказва. Той дойде на власт, според своята версия, след като западните реформатори почти бяха унищожили неговата страна. Екипите от американски икономисти смятаха, че ако се извърши приватизация по правилния начин, редът, законността и социалното единство ще се зародят от само себе си.
Последва социална катастрофа, пише Брукс. Средната продължителност на живота в Русия стана по-ниска от тази в Бангладеш. Държавата банкрутира. Представителите на някогашната комунистическа номенклатура разграбиха ресурсите на страната. На световната сцена Русия беше унижена от поредица американски правителства.
И дойде Путин и възстанови стабилността. Средната продължителност на живота в Русия сега е 71 години, исторически връх. Икономиката също се възстанови. Русия отново е световна сила, способна, както се видя само преди седмица, да приеме с насмешка комбинираната дипломатическа атака на цял куп западни страни. След 17 години на Путин във властта рейтингът му на одобрение у дома надхвърля 80 процента.
Още повече, че през следващите години авторитарните лидери от путински тип ще имат няколко ключови предимства във войната на идеи.
На първо място, либералната демокрация се опира на представата, че властта трябва да е разпределена между система от отношения и институции.
Путин олицетворява представата, че властта трябва да е централизирана, с един лидер на върха и железни линии на упражняване на тази власт надолу по вертикалата. Той олицетворява идеята, че либералната демокрация неминуемо изпада в хаос, когато няма социално доверие, че тя е една измама, която позволява на хората с добри връзки да грабят от всички останали.
Във времена на тревога и недоверие е много по-лесно да се застъпвате за модел с ясна и централизирана власт, отколкото за такъв, в който властта е разпръсната и аморфна.
Второ, пише Брукс, в крайна сметка лоялността към либералната демокрация е към нещо абстрактно - към конституция, убеждения и набор от демократични норми. Ние в демократичния лагер винаги сме обезпокоени, когато видим как някой като Путин или Доналд Тръмп, или Си Дзинпин погазва нормите, за да съсредоточи власт у себе си.
Лоялността на авторитаризма по същество е към една личност. Към самия човек. Както се изразява М. Стивън Фиш в изданието "Journal of Democracy": "Путин е не само най-известният и най-влиятелен политик в Русия; той е единственият политик там". Нито поддръжниците на Путин, нито тези на Тръмп, нито онези на Си Дзинпин са особено притеснени от погазването на нормите, стига на върха да има човек, който да е готов да командва парада.
Във времена на тревога и недоверие е много по-лесно да обедините хората около личност, отколкото около абстракция.
Трето, либералната демокрация се опира на вяра, вяра в способностите на отделния гражданин. Вярата, както знаем, е увереност в неща, на които се надяваме и за чието сбъдване не сме видели доказателства. Ние демократите вярваме в идеята, че хората знаят най-добре как да управляват живота си и че този личен избор е възможно да намери място в обществената тъкан.
Путинизмът, подобно на тръмпизма, се опира на цинизъм. Той се основава на представата, че не трябва да имаш никакви илюзии, че трябва да подхождаш мъдро към ставащото в света. На хората се гледа точно така, както ги е определил Макиавели - неблагодарни и лъжливи, боязливи пред опасността и жадни за печалба. Съперничеството е неизбежно. Всичко е политизирано. Всеки или всяка институция, която твърди, че е обективна и стои далеч от крамолите, лъже.
В света всичко е пиар и колкото по-безсрамен фарс се предлага, толкова по-добре, защото хората ще повярват на всяко нещо, в което е в техен интерес да повярват, допълва авторът.
Във времена на тревога и недоверие е много по-лесно да продавате цинизъм, отколкото идеализъм. И накрая, либералната демокрация стъпва върху схващането, че хората, които не са като вас, също заслужават уважение и внимание, че в политиката става дума за постигане на компромиси с хора, с които дори не можете да изтърпите да стоите в едно и също помещение.
Путинизмът се опира на схващането, че хората, които не са като теб, сеят културен хаос; те пречат на твоя начин на живот. Путин последователно ругае срещу хомосексуалистите, мюсюлманите, атеистите и "яловия и безполов" Запад.
Във времена на тревога и недоверие е много по-лесно да се продава на нас/тях различия, отколкото толерантност към културното многообразие.
Накратко, никога не подценявайте този човек или каузата му. Навсякъде по света политическите режими се приспособяват, ставайки или малко по-авторитарни, или малко по-демократични. В момента инерцията видимо е в посока към авторитаризъм. Донякъде това се дължи на брилянтната и дръзка фигура, която стои начело на този лагер. Това е така и защото, ако се спрете и запитате кой е глобалният предводител на либералния демократичен лагер, няма да се сетите за нито едно име, завършва Брукс.
/БТА/
06:53 | 14.09.22 г.