Големите залози за турския референдум

За президента на Турция Реджеп Тайип Ердоган получаването на още власт определено е нещо привлекателно. В неделя силно разделената Турция ще гласува дали да го направи президент, който ще управлява без контрола на реално разделение на властите, коментира международният редактор на Financial Times Дейвид Гарднър.

Ердоган, най-силният лидер на страната от Мустафа Кемал Ататюрк насам, който издигна модерна Турция от руините на Османската империя, сега управлява с укази в наложеното извънредно положение след опита за преврат през юли миналата година. Целта на референдума в неделя е да направи де юре това, което в момента е де факто, давайки на президента имунитет пред съда и премахвайки отчетността му пред парламента. Неговите лоялисти казват, че силна изпълнителска президентска власт може да изкара Турция от безбройните ѝ проблеми – от затруднената икономика до множеството терористични нападения, и да я изведе по пътя към величието.

Ако той спечели – а той е печелил всеки вот от 2002 г. насам, независимо дали е ставало въпрос за поста министър-председател или президент, плурализмът в Турция няма да достигне своя край. Турците са твърде различни и дори фигура толкова властна, колкото Ердоган, и неговата неоислямистка Партия на справедливостта и развитието (ПСР) не може да ги хомогенизира. Ердоган обаче може да направи отстраняването си изключително трудно – мрачна перспектива предвид хаоса сред разделената и преследвана опозиция.

Въпреки това само преди три седмици сред редиците на ПСР настана паника, след като социологическите проучвания показаха, че повечето турци не подкрепят едноличното управление. Вътрешните проучвания на управляващата партия предполагат, че това се е променило, след като Ердоган се впусна в битката. Трудно е да се сетим за друг политик, който предизвиква подобно свръхестествено привличане сред обожаващите го тълпи.

Но Ердоган все още не е спечелил битката. Той, например, трябва да си извоюва гласове от турските националисти и малцинствените кюрди: две антагонистични групи, които не му вярват. А правителството няма проблем да играе мръсно, пише Гарднър.

Един от начините е да обвърже противниците на предложените промени с „терористи“: с последователите на Фетхуллах Гюлен, базиран в САЩ имам и бивш съюзник на ПСР, който според партията е организатор на опита за преврат; с Работническата партия на Кюрдистан (РКК), с която Анкара възстанови 30-годишната си война през 2015 г., след като ПСР за кратко изгуби парламентарното си мнозинство; и не на последно място – с ИДИЛ въпреки смъртоносната поредица от бомбени атентати.

„Не казваме, че хората, гласуващи с „не“ са терористи“, заявява Мустафа Сентоп, шеф на кампанията на президента, с едва прикрита усмивка. „Казваме, че терористичните групировки също казват „не“ и то всички“, допълва той.

Ако Ердоган спечели, той може да остане на власт до 2029 г. Той ще има контрол над съдебната власт, ще може да освобождава министър-председателя и да посочва всички министри. Той може да остане лидер на партията и да разпуска парламента, който губи правото да го порицава. „Ако турците не виждат какво предстои, страхувам се, че си го заслужаваме“, казва изтъкнат либерал.

Залозите наистина са огромни. Цялата външна политика ще бъде подчинена на амбицията на Ердоган. Миналия месец той почти изгори малкото останали мостове с Европа, наричайки лидерите в Германия и Холандия „нацисти“ заради забраната министрите му да водят кампания сред турските имигранти там. Президентът предлага и друго допитване сред народа: дали Турция да се откаже от дългата си борба за членство в ЕС.

Ще бъде трудно да се продължи фикцията, че Турция на Ердоган е приемлив член на ЕС. Вярно е, че Германия, а след това и Франция вдигнаха портите около християнско-европейския си дворец малко, след като преговорите за членство започнаха през 2005 г. Въпреки това Ердоган бе повече от щастлив да се отърве по политическия строг поглед на ЕС и да насочи реформите според собствените си предпочитания.

Турция вече не е допустима за членство съгласно критериите на ЕС, след като чистката след опита за преврат, насочена към академици и учители, съдии и журналисти, както и войници, държавни служители и народни представители, помете над 100 хил. души и унищожи шанса за сближаване между правителството и опозицията. ПСР е също толкова готова да изглади и вътрешните разногласия.

А си има и алиби, допълва Гарднър. Ако проникването в държавата, особено в армията и съдебната система, от страна на движението на Гюлен наистина е толкова голямо, колкото правителството твърди, то това може да е възможно само чрез съучастие по горните етажи на правителството и управляващата партия. А това е мощен инструмент, с който да заплашва гласовитите, но често заглушавани потенциални дисиденти, като например бившият президент и съосновател на ПСР Абдуллах Гюл или Ахмет Даутоглу – бившият министър-председател, който Ердоган уволни преди година.

На въпрос какво ще се случи, ако те или други ветерани на ПСР, отстранени от Ердоган, основат конкурентна партия, стратег от правителствената кампания казва без да му мигне окото: „Ако предприемат подобен ход, те ще бъдат определени за гюленисти и хвърлени в затвора“.