Стивън Холмс е професор в New York University School of Law. Иван Кръстев е председател на Центъра за либерални стратегии в София. Двамата заедно анализират ситуацията в Украйна за Project Syndicate.
Продължаващата нестабилност в Украйна често е сравнявана с кризата в Югославия в началото на 90-те години на миналия век – и в действителност има много прилики. Когато става дума за разбирането защо конфликтът между правителството в Украйна и подкрепяните от Русия сепаратисти продължава – и защо, след една година на все по-брутални сражения, решение не се вижда на хоризонта, разликите стават далеч по-важни.
Тактиката на руския президент Владимир Путин в Украйна наистина напомня на тази на сръбския президент Слободан Милошевич по време на разпада на Югославия. Злоупотребата с препратки от Втората световна война от страна на Путин, целяща да засили силния руски национализъм, често се смята за копие на дезинформационната кампания на Милошевич от началото на 90-те. Тогава политиката на Белград бе да създаде анти-хърватски настроения сред сърбите.
Путин и Милошевич дадоха власт на етнически родственици в страните, над които искаха да установят контрол, преди да нахлуят военно под претекста за защитата на тези родственици. Най-накрая, и двамата лидери осигуриха създаването на самопровъзгласили се „републики“ в рамките на границите на другата страна.
Предвид тези сходства мнозина твърдят, че западните страни трябва да приложат подхода си при прекратяването на кризата в Югославия. Това означава доставянето на „смъртоносно защитно военно подкрепление“ на Украйна. В крайна сметка се смята, че Дейтънското мирно споразумение, което прекрати войната в Босна бе възможно само след като САЩ решиха да въоръжат хърватите и босненските мюсюлмани.
Разбира се Русия на Путин не е Сърбия на Милошевич. Русия не е бележка под линия в историята, нито малка държава от Балканите. Тя е атомна супер-сила, срещу която колкото и тежко да е въоръжена Украйна няма шанс във военно отношение. Предвид това доставянето на оръжия на Украйна би засилило кръвопролитието без да накара Путин да премисли подхода си и да подкрепи дългосрочен мир.
Нещо повече, геополитическият контекст се е променил значително през последните две десетилетия. По времето на войната в Югославия, Западът не само бе заел морално по-високата позиция, но също така се смяташе за непобедим заради победата си в Студената война. Днес за Запада се смята, че е в упадък, а легитимността на САЩ като световен лидер все повече се поставя под въпрос.
В този контекст германският канцлер Ангела Меркел е права да се противопостави на въоръжаването на Украйна. Но тя греши като приема, че преговорите с руснаците могат да доведат до устойчиво решение по подобие на Дейтънското споразумение, защото самите конфликти са фундаментално различни. Докато Югославия преживя локална криза с по-широки последствия в Европа, Украйна е замесена в европейска криза с местни последствия.
Милошевич имаше ясна стратегическа цел: да създаде Велика Сърбия. За да постигне това той искаше или да преначертае границите на региона или поне да постигне сделка, която да даде автономия на регионите със сръбско мнозинство извън Република Сърбия. Преговорите за прекратяване на балканските войни бяха възможни именно защото бяха фокусирани върху картата.
За Путин анексирането на Крим бе достатъчно в стратегически смисъл. Той вече не се интересува от преначертаване на линиите на картата. Действията му не бяха предизвикани от решителността му да анексира Донбас (който има пренебрежима стратегическа стойност за Русия), да създаде сухоземен коридор до Крим или да създаде замразен конфликт.
Путин остава замесен в Украйна заради причини, които изглеждат като цяло педагогически. Той има послание до раздаващия санкции Запад и до украинците, които искат да се включат в неговия клуб.
За Запада посланието е, че Русия няма да толерира намеса в нейния заден двор. В очите на Путин, Западът трябва да признае цялото пост-съветско пространство, без балтийските страни, за изключителна руска сфера на влияние. (Очевидният неуспех на Кремъл да предвиди китайския отказ да приеме подобно разделение - особено в Централна Азия, която е ключова за икономическата визия на президента Си Дзинпин - представлява смущаващ пропуск в стратегическите сметки на Путин.)
За Украйна – и за нейното новото правителство, в частност – посланието е, че страната не може да оцелее, поне не и в сегашните си граници, без подкрепата на Русия. Путин също така иска да покаже на украинците, че в края на краищата Западът не го е грижа за тях. Американците няма да се бият за тях и европейците няма да им дадат парите, от които тяхното правителство се нуждае отчаяно.
Мотивацията на Запада в Украйна също изглежда повече педагогическа, отколкото стратегическа: да покаже на Путин, че днес промяната на граници със сила е недопустима в Европа. Надеждата е, че икономическите санкции, заедно с руските жертви на бойното поле ще накарат Русия смирено да приеме статута си след Студената война на треторазрядна сила. Допълнителното послание е, че всеки опит да се ревизира ръководения от САЩ свят е обречен на неуспех, при това със сериозна икономическа цена.
Ясните стратегически цели позволяват на договарящите се страни да се съгласят, че половин хляб е по-добре от нищо. Но когато две страни просто искат да дадат урок една на друга липсват допирните точки, нужни за постигането на компромис, приемлив и за двете страни. Това е една от причините поради които днешните преговори за Украйна могат да постигнат само непълни, краткотрайни примирия, а не дългосрочно решение, каквото сложи край на войната в Босна.